автор: selsal

“Пътят, посочен с напътствие,
не е извечният Път.
Име, наречено с име,
не е вечното име.”
Дао Дъ Дзин

Болката остана в бедрото ми, макар една част от нея да отскочи в петата, а друга да се разля по гърба. Без да изпитвам никакво вътрешно напрежение, чувствах как нервната ми система се разпадаше.

- Нима не желаете утеха? – запита угоднически механичният уредник, плъзнал по безширния под на “Ad Meliorem” едрата топка, явяваща се негово тяло, разклащайки огромните си тъмни и влажни очи, изписани върху малката топка, която без никакво съмнение имаше претенцията да е негова глава.

- Утеха ли? – горчива погнуса проходи в гърлото ми. – Никога! Ако изобщо искам нещо от теб, то е услуга. Единствено услуга.

Дясната ми длан се разтрепера в кратка конвулсия, преди да я стисна в юмрука си. Сетне бавно я разтворих, а тя, измежду раздалечаващите се пръсти, се взря застинала в мен. Усещах как по един мистериозен, но съвсем физически начин, съществото ми ме напускаше, оставяйки ме сам.

- Да бъде услуга! – двете топки на уредника се залюшкаха в срещуположни посоки, все едно търсеха някакво удобство помежду си и след като навярно го намериха, горната отново проговори: – Нужно е да отбележа Вашето име. Как се казвате, посетителю?

- Петров.

- Каква е услугата, която желаете, господин Петров?

Умът ми, моето небе, бързо и уверено се извиси над тялото, моята земя, за да мога с едно сетно желание да потърся брод в тоя осветен отвсякъде, но мрачен свят.

- Искам плана на мястото, където се намираме. Но ме разбери правилно, уреднико, искам не отделни схеми на тази или онази зала, на едно или друго крило, а целия план на проклетата “Ad Meliorem”.

Митичният Ицорхе, Родителят на фондацията, някога е рекъл: “Даже сам Бог да низходи в полетата, то няма да има кой да го посрещне, защото никой не ще пожелае да напусне височайшето добро, щедро предлагано иззад дверите, опасващи светата сграда на “Ad Meliorem””.

Това се оказа истина. Днес, стотици се тълпяха в закрития, но все пак гигантски Атриум на фондация “Ad Meliorem”, където малките механични уредници неуморно кръстосваха между хората, отправяйки им своето неизменно “услуга или утеха”, готови да откликнат на малките, но невъздържани човешки желания, удовлетворявайки ги напълно и без никакво колебание. И ако посетителите в Атриума – центърът на “Ad Meliorem” – трудно се отброяваха, то това бе съвсем невъзможно, ако трябваше да бъде сторено някъде в безбройните коридори и зали, обсипали всички посоки на тъй възвеличаваната фондация.

- План ли? – недоуми малкият уредник.

- Да, план, карта, наречи го както щеш. Искам парче хартия, едно единствено парче хартия, но с пълните граници на тази сграда, Атриумът, всички крила, множеството зали, безбройните коридори, които ги свързват, разбираш ли ме, искам да видя не друго, а външните стени на “Ad Meliorem”, наведнъж и пред себе си.

Еднометровото създание премига десетина пъти и така разшава горната от топките си, все едно опитваше да изпъне изрисуваната по нея черна униформа, за да се съвземе от необичайната услуга, която не само не разбираше, но на която дълбоко в своята механика се противеше.

- Защо искате това?

По тила ми пропълзя хлад, нерви и нетърпение, мишниците ми странно и неприятно се отпуснаха, тялото ми предаваше сигнали, които нито аз, нито то разбираше. Надвесих се над проклетото роботче, озъбих се с цялата радост, която презрението дарява, и изревах в гротескното му личице:

- За да видя изходите от фондацията и да си ида у дома.

Дребният уредник се ухили, после тънките му уста, прилежно вдълбани в средата на инфантилната му мутра, се разтвориха услужливо, и смело изрекоха:

- Входът към Атриума е точно зад Вас. Ако Вашето желание е да си идете, направете го, никой не Ви спира. Но “Ad Meliorem” знае, съвсем скоро Вие ще се върнете тук, в нашата фондация, където всичко е по-добро.

Болката се събра в кръста ми, обви корема и ме притисна така, все едно искаше да ме разполови на две части. За двадесети път получавах все този отговор – в седемте произволно подбрани зали, в едно от отдалечените крила, в няколкото коридора, които водеха насам, а сега и в Атриума на “Ad Meliorem”.

- Как е възможно, глупаво нищожество, – запитах с цялата ярост, на която съм способен – именно в централната зала на фондацията да съществува изход от нея? Не би ли трябвало, след като Атриумът е средата на “Ad Meliorem”, да е обграден отвсякъде с другите му десетки зали и с множеството крила, протегнали се във всички възможни посоки?

Невъзмутим, уредникът зае стойка, която сякаш го издължи, не толкова в моите, колкото в неговите си очи. Брадичката му, сраснала се с двете обли страни на лицето, се издаде напред, а той по-малко обиден, повече горд, завъртя двутопчестото си туловище така, все едно вдигна ръката, която в действителност не притежаваше, изпъвайки я покрай мен, за да отсече последните думи от своята услуга:

- Кому е нужно да разсъждава за местоположението на това, дето търси, щом то е пред очите му.

После се врътна, хлъзвайки долната си топка по отражателния под на Атриума, и изчезна сред тълпящите се в сградата на фондацията посетители, за да им предлага своето неотменимо “услуга или утеха”.

Наведох глава. Потърках слепоочията си и на свой ред се завъртях. Огромната Арка, изпод която влизаха новодошлите в “Ad Meliorem”, се извисяваше на петдесет метра пред мен. Знаех добре какво ще се случи, ако отново опитам да изляза през нея. Но какво да се прави, за кой ли път този “изход” беше единственият изход, който ми се предоставяше.

Закрачих напред унил и сам. Подминах ниска клетка с антикварни предмети, където две жени консултираха покупките си с един от уредниците. Той бързо ги убеди, че възкривата кост в ръцете на една от жените е ключицата от истинското тяло на родителя Ицорхе. После стигнах до дългата изложбена зала, където мярнах в дъното й картина, изобразяваща профила на млада жена, която плахо докосва с пръсти огледало, но там, в отражението, наместо нейното младо лице, се бе надвесил образа на стара и ужасна жена. Малко преди края на Атриума, само на десет метра преди Арката на “Ad Meliorem”, се намираше Люпилнята за уредници. Два ниски отвора, намиращи се един до друг, представляваха входа и изхода за така-нареченото подземие на Ицорхе. В левия отвор се шмугваха ония от дребните уредници, които бяха захабени или даже почти повредени, а от десния се измъкваха тия, дето са поправени, настроени и с лъщящо изрисувани по метала им черни униформи. Говореше се, защото не се знаеше човек да е посещавал подземието на Атриума, как долу се намирал уредник, когото никой не бил виждал. Твърдеше се, че той е няколко пъти по-голям от своите малки събратя и има грижата да ги надзирава, давайки им властни и неоспорими съвети. Този, невидян от никого уредник, според всички беше гарантът, че “Ad Meliorem” ще съществува вечно. Мен, ако питат, какво велико проклятие е това! Но ето, още два метра, за да изляза от сградата на фондацията, или по-скоро още два метра пространствена илюзия, че излизам от “Ad Meliorem”.

Когато видях нея!

Лицето й – светло, а устните плътни; крачките й, малки, или по-скоро плавни, така че изглеждаха малки, я въведоха във фондацията, за да може, поради каприза на случая, да се пресрещне с мен. В ръцете си държеше две купчини с намачкани листи. Тя погледна към тях, при това без да се забави, напротив, сякаш самият поглед към свезките й я подтикна по-смело, макар някак отнесено, да продължи напред.

За миг почувствах облекчение, долавайки че мрежата ми от нерви, като че по някаква своя приумица изведнъж заработи координирано, изцяло за нуждите на тялото, а не поради обичайната си цел – да изпита чрез мен нови, неподозирани и болезнено излишни усещания. Едно такова състояние ме насърчи.

Изпречих се на младата жена, изчаках тя да го забележи, което, признавам, или не се случи, или аз на свой ред не го забелязах, но пък, направляван от липсата на болка в мен я улових с ръка за рамото:

- Простете, за първи път ли идвате в “Ad Meliorem”?

Тя ме погледна прямо, но по начин, който безсъмнено показваше, че никъде из листа, до който тя се допита преди малко, не се споменава за мен. След това едва се усмихна и безстрастно отговори:

- Била съм тук и преди.

- Чудесно – рекох с пресилен възторг. – Аз познавам сградата на фондацията твърде откъслечно и се чудя, бихте ли могли да ми помогнете във връзка с едно мое затруднение?

Не мисля, че някой друг ме е поглеждал с толкова подозрение. Допусках, че за мен започва да се изгражда мнение, което не само не е добро, но и което отговаря на представа твърде близка до някой мътен образ, избутан по-надолу сред свезките в ръцете й, който по никакъв начин не засягаше моя милост.

- Какво искате да знаете?

- Възможно е да Ви се стори, че питането ми не се отнася до “Ad Meliorem” и донякъде е неприлично, но искам да Ви уверя, че това не е така. Интересът ми, как да се изразя, е напълно обективистичен и засяга натурата Ви, с Ваше позволение, само косвено.

- Говорете, стига сте увъртал – отряза ме тя.

- Да, разбира се. Кажете, къде бяхте преди да дойдете в “Ad Meliorem”?

Ако бяха ме убили, щях да бъда по-малко сразен, отколкото това стори студеното изражение по лицето на тази жена.

- Бях си у дома.

- Любопитно – не се предавах аз. – А на какво разстояние живеете?

- На неголямо.

- Моля Ви, по-точно – на километър, на пет?

- За адреса ли ми питате? – зелените й очи ме пронизаха и аз почти безпомощен увиснах на тях.

- Не, не, как бихте могли да го помислите? Просто желая да науча колко време Ви е отнело, за да дойдете във фондацията?

- Две минути.

Исках да науча, дали е използвала някакво превозно средство, когато тя ме изпревари:

- Две минути пеша.

- Аха, този отговор ми е съвсем достатъчен – сконфузих се аз, но бързо преминах към следващото си питане. – А кога за последно сте били тук, в “Ad Meliorem”?

- Вчера по същото време.

Поех дъх, искаше се доста храброст, за да задам следващия въпрос, но вече усещах как тялото ми отново бе готово да поеме по познатия си и враждебен път, затова и го зададох с глас, който избързва, само за да не издаде своя страх:

- А сигурна ли сте в отговорите, които ми давате?

Изражението й ме смръзна.

- Сигурна съм във всичко, което говоря. А най-сигурна съм в това, че вече зададохте своя последен въпрос. Желая Ви приятен ден.

С плавна подходка тя ме подмина, а гърбът й изглеждаше два пъти по-незаинтересован от мен, отколкото всеки друг гръб. Пръстите на дясната ми ръка изтръпнаха, остри бодежи ходеха по гърдите ми. Но пък аз нямаше да се откажа.

С известно забавяне, но без никакво колебание, тя ме изгледа снизходително, щом изравних своето рамо до нейното, тъй все едно преди малко се бяхме споразумели каквото и да правим днес, да го правим заедно.

- А къде отивате?

Стори ми се, че ме изругаха, макар устните на моята спътница да останаха непотрепни. И преди да я сподиря с още един въпрос, едно нахално еднометрово жужене се приближи до нас, застана пред жената, килна малката топка на главата си встрани, лъсна очите си с блясъка на всеотдайността и напевно запита:

- Услуга или утеха?

- Услуга.

- Името Ви.

- Кераси.

- Прекрасно име – уредникът сгъна една към друга двете си топки в комичен реверанс.

- О, това е моето артистично име – възкликна Кераси и ведро се усмихна, а устните й се разтвориха все едно бяха зряла череша. – Истинското е по-дълго и недостатъчно приветливо.

Удивих се от внезапната промяна в настроението на тази жена. Към мен тя бе докрай дистанцирана, а с уредника навлезе в дебрите на безкрайната фамилиарност.

- Каква услуга желаете? – попита механичното изчадие.

- Фризьор.

- Съвършено решение! – щеше да плесне с ръце уредникът, ако ги имаше. – Едно ниво по-горе, третата или петата клетка вдясно, по Ваше желание. Препоръчвам Ви петата, там русите коси биват по-естествени.

- Благодаря за съвета, ще го имам предвид – усмихна се моята нова позната и отбеляза нещо върху най-горната от свезките си.

Без даже да ме поглежда, уредникът, с издадена напреде си долна топка, просвистя между мен и Кераси и изчезна към дъното на Атриума, където група мъже се суетяха и като че не можеха да вземат най-правилното решение.

Горното, второ ниво в сградата на фондацията, ни посрещна заедно, но сред мълчание. Поне на два пъти Кераси се взря в свезките си, поклати глава и с твърда стъпка продължи напред. Петата клетка представляваше дълга редица от фризьорски столове. Облегнах се върху едната страна на входа й, като с любопитство зачаках да видя как протича живота на една жена в света на “Ad Meliorem”.

Кераси намери свободно място недалеч от мен, настани се внимателно на стола, прилежно постави свезките на коленете си, направи една последна справка с тях, извърна глава към фризьорката и рече:

- По-малко кестенява и повече руса, ако обичате – след което обхвана косата изпод шията си, повдигна я и добави. – Тук, на врата ми има бенка. Моля, пазете я – накрая прибра ръце в скута си, като покри с тях двете купчини със свезки.

Фризьорката кимна.

- Радвам се, че посетихте нашата клетка, аз съм Лахеза. Ако желаете е възможно да поставя Вашите документи на рафта до мен, тук е сухо и няма да пострадат.

- О, не, благодаря. Те са ми нужни – отвърна Кераси.

- Добре, щом така смятате, но, нали, – малко объркано добави Лахеза – аз все пак само ще Ви фризирам.

Младата жена се усмихна с известна гордост.

- Тези записки са моите указания. Стремя се да съм благоразумна, затова не само ползвам услугите на уредниците, а имам грижата, да записвам всички техни напътствия. Даже понякога искам от тях общи насоки за поведение и размисъл, които биха могли да ми помогнат в някоя конкретна ситуация.

Фризьорката беше видимо впечатлена, а ръцете й започнаха умело да подскачат из косите на клиентката, внимавайки да не доближат бенката, за която бяха получили надлежно предупреждение.

- Колко сте образована – възхити се Лахеза. – А от какъв тип са, ако ме разбирате, тези общи напътствия?

Кераси не избърза да отговори, а попита на свой ред:

- Вие слушате ли музика?

- Да, понякога.

- А какво харесвате в музиката, която слушате?

- Ами, не знам. Не съм се замисляла.

- Ето, а аз съм се замисляла – с находчиво изражение рече Кераси. – Затова веднъж запитах един от уредниците за фраза, която да онагледи качеството в хубавата музика.

- И какво ви отвърна той?

- “Мощта на китарите”.

- Моля?

- Това ми отвърна. Една музика е значима, а не популярна, когато акцента в нея се поставя върху “мощта на китарите”.

- Ах, много стилно! И Вие отбелязахте това във Вашите указания, така ли?

- Да, но не само това.

- А какво още? – възхитата у фризьорката растеше, докато унищожаваше естествения цвят в косите на Кераси.

- Намерих за недостатъчно да ограничавам музикалната си култура единствено до лекцията на един уредник, затова зададох същия въпрос и на друг.

- Вие наистина сте умна жена, да знаете – за пореден път не се стърпя Лахеза.

- И както очаквах, втората лекция, на която присъствах, се оказа твърде полезна и прибави към досегашните ми знания нови.

- Какви? – фризьорката почти изтърва косите на своята клиентка.

- “Чара на цигулките”.

- Моля?

- Такава бе втората лекция. Музиката е завършена, ако към “мощта на китарите” се присъедини “чара на цигулките”.

- Ах, вие сигурно много се наслаждавате на музиката.

О, да, това беше точно така, защото Кераси кимна доволно пред поредното признание, което получи от своята недотам случайна събеседница. После, явно ръководена от инерцията на една вътрешна невъздържаност, тя косо погледна своята фризьорка в огледалото пред себе и тихо, но развълнувано рече:

- Даже съм готова да Ви призная една своя така да се нарече интимност. Наумила съм да извърша едно малко престъпление.

- Какво престъпление? – затаи дъх фризьорката, а ръцете й стиснаха изменящите се коси на Кераси.

- Възнамерявам да отвлека един от уредниците, за да може той да бъде само мой.

- Ах, нима! Никога не съм се сещала за такова нещо!

- Даже съм му измислила име, с което да го нарека. Нали, все пак аз и той ще общуваме често, нужно е някак да го наричам.

- И какво ще е името му? – Лахеза се сниши зад своята клиентка, тъй все едно очакваше да чуе отговора на някаква извечна мистерия, която най-сетне щеше да се разбули.

Затова пък Кераси се обърна, извръщайки лице в лицето на Лахеза, усмихна се гордо, блян се разля по лицето й, като устните едва се разтвориха, но гласът й прозвуча съвсем ясно:

- Еди.

- Ах!

Не знам защо изобщо слушах този разговор. Дали налудното усещане, че някъде в него се съдържа действителното средство за измъкване от сградата на “Ad Meliorem”, ме караше да вися, облегнат върху едната страна при входа на фризьорския салон, или болката у тялото ми, която отново шестваше където си пожелае, водена от някакъв свой вездесъщ произвол, сломила ме дотолкова, че не можех да помръдна, беше причината да съм тук, не знам, но беше факт, че Кераси занимаваше моето внимание.

Тогава, внезапно и признавам, като че зашлевен от съдбата, до себе си, на не повече от тридесет сантиметра, чух глас, плътен, спокоен и дълбок:

- Когато жените говорят съвсем не чуват какво говорят – смях. – Или ти не мислиш така?

Обърнах се. Облегната върху съседната страна на входа, видях, да стои средна на ръст, облечена в бяла цяла дреха, една наистина странна жена.

- Здрасти, аз съм Марни.

- А? – прокашлях се. – Преча ли Ви? Заел съм входа, извинете.

- Аз не съм тук, за да се фризирам.

- Така ли? – се чух да казвам – А защо?

- Защо какво? – засмя се Марни.

- Ъ-ъ… защо сте тук?

- Тук съм поради същата причина, поради която и ти си тук.

- Аз съм случайно тук.

- Какво съвпадение – засмя се още по-силно Марни. – Но изчакай, нека изгледаме нашата малка сценка докрай.

И така, двамата с тази Марни, обърнахме лица към вътрешността на фризьорската клетка и продължихме да слушаме какво си говорят Кераси и нейната разкрасителка.

- Мога ли да науча Вашето име, уважаема госпожо?

- Кераси. Името ми е Кераси Амигдала.

- А каква е Вашата професия.

- О, аз имам клиенти.

- Прекрасно, също като мен. Ето моите клиенти ме образоват. Какво вършат Вашите?

- Моите плащат.

- Плащат!!! Това е изумително.

- Да, така е. Аз работя на последния етаж на фондацията и всеки ден при мен, там горе, идват клиенти, с които уреждаме въпроса за техните плащания.

- О, Вашата професия изглежда е твърде благородна.

- Така е. Не е лесно, но е много почтено да помогнеш на някого да открие начин как да ти плати.

Обърнах се към Марни и я попитах:

- Разбра ли какво работи тя?

- На последния етаж в “Ad Meliorem” е данъчната служба.

- Аха. Не това ми мина през ума.

Марни ме потупа по рамото и подхвърли многозначително:

- Навярно е така, защото ти не плащаш.

Вярно беше, аз не плащах.

- Но – продължи Марни – да не плащаш не е достатъчно, за да напуснеш “Ad Meliorem”.

Направо се опулих.

- Какво! Откъде знаеш, че искам да напусна фондацията?

- Тялото те боли, нали?

- Да, боли ме. Някаква неврологична болест. Нищо не помага.

Марни ме подхвана за ръка и рече:

- Хайде да оставим това тъжно място. Нека слезем във фоайето на Атриума.

Бавно закрачихме обратно по пътя, който по-рано с Кераси прекосихме, за да се изкачим едно ниво по-нагоре в Атриума. Изведнъж Марни се приведе към мен и на ухото ми рече:

- Понеже осъзнаваш действителната същност на “Ad Meliorem”, духът ти отказва да съществува на едно място с твоето тяло. Това е причината за болките ти.

- Каква същност? – без да искам повиших глас. – Не разбирам за какво говориш? Просто съм забелязал, че постоянно съм в “Ad Meliorem”, а споменът ми за външния свят винаги остава в миналото. Нито веднъж не се е случвало да е обратното – да съм отвън и да кажа, че по-рано съм бил в сградата на фондацията.

- Забелязвал ли си изобщо някой да излиза през изходите на “Ad Meliorem”?

- Аз съм излизал.

- Опитът да сториш това сам по себе си е прелюбопитен! Няма да те питам какво се е случило, след като си го направил. Но въпросът ми беше, виждал ли си друг да излиза от сградата на фондацията?

Умът ми трескаво се пробуди. И наистина… как така досега не бях обръщал внимание на това!

- Оф, колко съм разсеян. Точно така, всички само влизат. Но възможно ли е да влизат без никога да излизат?

- Ти как мислиш?

- Няма начин. Ако това е вярно, колкото и да е огромна “Ad Meliorem”, имайки предвид темпа на приходящи посетители във фондацията, тя ще се препълни само за един ден.

- Ти няма да успееш да излезеш оттук – мрачно вметна Марни.

- Как така няма? Защо няма? – въпреки почти непрестанните нервни усещания, оплитащи ме в оковите си, за първи път днес се изнерви не тялото ми, а мисълта.

- Оттук не е възможно да се излезе.

- Но защо?

През смях, но и с известна доза съчувствие Марни попита:

- Предполагам всеки твой опит да излезеш от “Ad Meliorem” през някоя от нейните Арки е завършвал с провал?

- Да, така е – започнах да дишам на пресекулки. – Значи никой никога няма да успее да се озове вън от това пъклено място, така ли?

- Не съм казала това.

- А какво каза?

- Казах, че не може да се излезе оттук.

- Каква е разликата тогава?

- Разликата е, че би могъл да се озовеш отвън, само ако някой външен дойде и те вземе, но не и ако сам опиташ да излезеш оттук.

- Как да открия този външен човек?

- Не можеш. Той ще те открие.

Отдръпнах се настрана.

- Ти ли си този външен човек?

- Не.

- А кой? – попитах съвсем невъздържано.

- Той е Алоген.

Объркан, видях как Марни ми помаха, след което се отдалечи, без да остави време да я спра и да задам стотиците въпроси, които напираха у мен. Бавно, замислено и обзет от мъчни болки в крайниците отново пресичах Атриума.

Тогава, каква бе почудата ми, застанал на същото място, където малко по-рано поисках от механичния уредник пълна карта на цялото здание на “Ad Meliorem”, отново да видя, за втори път днес, как през Арката на Атриума, влиза не друг, а Кераси. С няколко бързи крачки пак се изпречих на пътя й и като повреден автомат занаредих пред слисания й поглед:

- Кога успяхте да се фризирате, да излезете от фондацията и да се върнете отново тук?

- Кой сте Вие? – враждебно ме попита тя.

- Как кой? Аз съм! Преди половин час разговаряхме на същото това място, не си ли спомняте?

- Глупости! Вие сте грубиян. Днес изобщо не съм идвала в “Ad Meliorem”.

Ченето ми сигурно се чукна в пода и остана да виси над него, обирайки с брада светлините на десетките полилеи, които се отразяваха по повърхността му.

- Но как? Вие бяхте тук. Идвахте да се изрусите, аз си спомням – погледнах към главата й и с облекчение видях русите й, а не кестеняви коси.

- Идиот. Защо да се изрусявам? Аз съм руса по рождение.

Ако ченето ми все още бе по пода, то очите вече бяха на една изненада разстояние от очните си гнезда. Тази жена беше изрусена и то с хъс, който опитваше да отрече не само предишния цвят на косата, но като че и цялата коса. Толкова се ядосах, че ми идеше да я зашлевя.

Пресегнах се, улових я за лакътя, рязко и с цялата си сила я завъртях около себе си, така че за части от секундата тя се отдели от земята, изпищявайки късо и пронизително, докато тялото й описа дъга, а свезките в двете й ръце се разпериха сякаш бяха крила. Когато отново стъпи на пода, озовавайки се до мен, а не пред мен, я избутах грубо напред, тикайки я към Арката, която, по нейни думи, само веднъж бе пресякла днес. Един от уредниците, първи в Атриума забеляза нашия кратък, но ефектен танц и с професионална рутина се дотътри тъкмо пред изхода, готов да посрещне нуждите ни, придавайки усмихната форма на цепката върху кръглата си зурла. Арките на “Ad Meliorem” бяха достатъчно широки, за да може през тях да премине една достатъчно набъбнала тълпа, така че ми се стори лесна задача да заобиколя еднометровото “еди”. Но то, решило на всяка цена да не ни изпусне, сякаш бе някакво наше натрапливо отражение, предугаждаше всяка моя маневра и се изпречваше на пътя ни, съумявайки да компенсира размерите си с плъзгаща механична пъргавост. В един момент навярно заключи, че битката е спечелена, защото като паст разтвори сгъвката между горната и долната си топка и мазно рече:

- Услуга или…

Ала не можа да се изкаже. Петата на изпънатия ми крак се заби изпод очите му, там където Ицорхе, неговият създател, бе преценил, че не е нужно да има нос, което явно се оказа достатъчно, ако не да разубеди уреднишкото му съзнание, то поне да подтикне карикатурното му тяло да извърши едно пълно завъртане назад, стоварвайки го по лице на метър пред Арката. “Едито” проквича, опита да се изправи, но само се завъртя по гръб, за да проквичи отново. Друго “еди” скорострелно изникна до своя събрат, огледа го с тежка тъга в мокрите си очи и започна бавно и мъчително да го тътри към Люпилнята в средата на Атриума. Кераси, като че забравила незавидната ситуация, в която сама бе изпаднала, стискайки като в клещи свезките в двете си ръце, със зяпнала уста и извърната назад глава, изгледа как ниският входящ отвор към дънната работилница за уредници в “Ad Meliorem” прие поредното “еди”, което този път се нуждаеше не просто от обичайна настройка, а от сериозен и надявам се дълъг ремонт.

Поредната група мъже и жени с безгрижни лица тъкмо минаваха под свода на Арката, когато аз и Кераси ги изблъскахме, събаряйки неколцина от тях по земята. Последните две неща, които си спомням, преди да преминем през изхода в “Ad Meliorem”, бяха зеления парк, който се разкриваше пред очите ни от другата му страна, както и отчаяния крясък на младата Амигдала, който дълго след това проглушаваше ушите ми – “аз не искам да напускам фондацията”.

Ако човек се доверява на непосредствената си памет за извършеното от него, то няма как да се отрече, че аз и Кераси изникнахме, или най-малкото би трябвало да изникнем, от другата страна на Арката, свързваща Атриума на фондацията и външния свят. Но там не беше външния свят. Нямаше го зеления парк, видян секунди по-рано. Един дълъг коридор, широк двадесетина метра, с няколко занемарени клетки със закуски и питиета се бе изтегнал невъзмутимо пред нас. В далечината съзрях вход към една от стотиците зали в “Ad Meliorem”. Ние така и не се бяхме озовали там, отвън, а отново и отново бяхме тук, някъде в утробата на гигантското и като че вездесъщо здание на фондацията.

Кераси се бе свлякла на колене, бе изгубила дъх, а изрусените й коси, чорлави покриваха лицето й. Свезките, с които никога не се разделяше, бяха изпаднали отпреде й и безпомощно мълчаха. Поставих ръка на рамото й и попитах:

- Как си?

С тежък и гърлен глас тя отвърна:

- Не ме питай това. Махни се… махни се от мен.

Отстъпих назад. Огледах се и разбрах, защото не ми се случваше за първи път, че отстъпвам в ниша. Само още една крачка и гърбът ми опря във вътрешната й стена. Не ми трябваше да се обръщам, понеже от опит знаех, че зад мен нямаше Арка, нито пък се намираше Атриума. Но го направих, извърнах глава, болките в тялото ми оживяха, а очите видяха върху стената на нишата нескопосано изрисуваната фреска на едно гигантско “еди”. Като че бяхме изпаднали от него.

Шум от глътки и сладко примляскване се чу в непознатия за нас коридор в бездънната “Ad Meliorem”. От близкия павилион със закуски и питиета се промъкна към нас една наистина страшна старица. В нея всичко бе извън всеки порядък и норма. Но най-силно впечатление правеше това, че тя не вървеше. Старицата буквално се завлачи към нас, държейки в ръка голямо шише с лимонада. Горната част от тялото й бе удивително съсухрена и тънка, а долната представляваше такова несъразмерно туловище, че зрението трудно съвместяваше в едно отделните части от тялото на старата жена. Тя бе навлечена с най-широката, дълга и одантелена рокля, която някога бях виждал и аз се почудих, дали толкова материя има за цел да скрие възголемия й ханш и бедра или желае да ги подчертае, като стресне с тях. Тогава съзрях лицето й. Може и да съм виждал стари лица, но такова досега не бях виждал. Като че по него нямаше плът, а само бръчки. То бе така просъхнало и нагънато, че изглеждаше по-скоро вдлъбнато, отколкото очертано и изпъкнало, както следваше да изглежда едно нормално лице.

След първия шок от гледката, която представляваше старицата, забелязах, че тя бе живо заинтересована от Кераси. Младата жена бе повърнала върху свезките си, но това не пречеше на автоматичното й желание да ги събере и притисне към себе си. Старицата я доближи и аз помислих, че може да и стори нещо, макар да не знаех какво, но после с изумление видях, че тя не само не е враждебна към Кераси, но я гледа с едно извънмерно умиление. Тя изломоти нещо, след което подаде лимонаденото шише, което държеше, явно желаейки да го сподели с младата и покосена жена. Младата Амигдала, без да поглежда старицата, изблъска ръката й, и бавно се свлече на пода, свивайки колена към гърдите. Една сълза се стече по лицето на старицата, разбира се, ако мога да нарека онова, което се случи с нея, стичане. Защото щом сълзата се оформи изпод окото, тя мигом изчезна в първата посрещнала я бръчка, като няколко секунди по-късно се появи доста по-надолу, изниквайки от друга. Езикът на старицата, приличащ по-скоро на тънко и неовладяно пипало, а не на език, изникна от широката й уста, направи две-три слаби движения нагоре и надолу, сетне наляво и надясно, позволявайки на гърлото да издаде няколко сподавени звука. А после се прибра, както протегнало се навън влечуго се завръща в леговището си. Очевидно старата жена не можеше да говори. За миг се запитах, дали обаче тя знае това.

Протяжно жужене стигна до нас откъм залата в далечината на коридора. Едно “еди”, като пожарна команда се носеше към нас. Щом пристигна, то се спря пред Кераси, за миг я огледа, важно повдигна личицето си, помръдна се така, че да застане между старицата и младата жена и гръмко запита:

- Услуга или утеха?

Кераси Амигдала, изгубила всякакво усещане за вътрешна опора, свита на кълбо, с леко издаващи се краища от свезки между прибраните ръце, едва промълви с изгубен глас:

- Утеха. Искам … утеха.

“Едито” сякаш чакаше точно този отговор. Жуженето от механизма му се усили, докато то бавно и с приспивно клатене започна да обикаля сломената жена. Една обиколка, втора, трета… Очите на Кераси се затвориха. Изопнатото й лице се отпусна. Красивите й страни поруменяха, а клепките внимателно се спуснаха над притъмнелите й, но все така зелени очи. След седмата или осмата обиколка Кераси повдигна длан, тя вече не знаеше какво прави. Непохватно сви пръстите си и докосна лицето. После, с известно усилие, откри устата и налапа палеца на лявата ръка. Тогава с дълги и дълбоки всмуквания, тя се отдаде на собствената си плът. Помислих си, че макар да виждам тялото й тук, в един навярно самоцелно неоткриваем коридор на необхватната фондация, то се намираше някъде другаде. Навън. Или може би в съня за едно навън. Където полетата нямаха край, планините се издигаха пред очите й, потоците се промъкваха покрай нея, а небето се бе възвисило горе и още по-нагоре, незакрито нито от сводовете, нито от празния блясък на безбройните полилеи из залите на “Ad Meliorem”.

За кой ли път в своя живот съжалих, че този сън не е мой. Но и се заклех, както всеки път го правех, да не позволявам утехата на този лъжлив свят да докосне моето сърце.