автор: phifo

Машината на времето закъсва,
когато обедняваме на ласки,
но трака и ръмжи до зверски късно –
сълзата е гориво, кръв и смазка.
Сълзата е мастило и лекарство
часовник с динамит, когато крачим.
След грешните ни пещерни митарства
машината на любовта ни ще заплаче.
И дълго в механизма ще е стонът
на крехките ни часове и същност,
през бавни обороти на сезоните
до следващия студ, прегърнал къщите.