автор: zebaitel

Фунията на режещия мартенски вятър го блъсна в гърдите, когато излезе на пресечката и за малко да го запрати до кофите за отпадъци, заедно с другите боклуци. Людмил се олюля, стисна по-здраво дръжките на двете мърляви кауфландски торбички в лявата си ръка, дясната се опита да мушне в пазвата на шинела за малко топлинка, каквато
кльощавото му тяло едва ли можеше да излъчи и затътри тежките, развързани кубинки покрай блока. Само два блока, само още два блока и щеше да стигне до топлия капак на шахтата! Беше открил топлинката съвсем случайно в една ледена утрин, дали не беше още нощ, когато адските болки в ставите го бяха принудили да изпълзи изпод балкона, под който спеше завит в кашони и да се опита да се движи, за да се стопли. Нямаше представа колко време е вървял из тъмния комплекс, помъкнал торбичките с имуществото си, навел мръсната си къдрава брада надолу, за да спре ледения вятър да ближе гърдите му, когато изведнъж видя в сумрака три котки, застанали съвсем близо една до друга. Тогава му просветна. Те стояха на капака на шахтата на мръсния канал и се топлеха. Людмил седна до тях и стана едва когато хората тръгнаха на работа и започнаха да го гледат подозрително, защото шахтата беше по средата на градинките между два блока.
Людмил Христов Ватев беше изключително умно и красиво дете. Обожаваше историята и математиката, четеше много и каквото му попадне, и в предкомпютърните времена беше смятан от приятелите си за ходеща енциклопедия. Влизането му в езикова гимназия въобще не беше проблем, но завършването му се оказа такъв. Две неща само не умееше Людмил: да лъже или да понася лъжа и да прави компромиси. Липсата на тези две умения направи възможно дипломирането му само като частен ученик. В университета беше по-лесно: колегите го обичаха заради изключителния му ум и страхотното чувство за хумор, момичетата го гледаха с благоговение, пък той си беше и хубав, висок, къдрав, весел; преподавателите с удоволствие спореха с него като с равен. Асистентското място просто си беше запазено за него. Ожени се за красивото момиче, в което се беше влюбил от пръв поглед, родиха им се две дъщерички, една след друга и тогава се стовари първият удар: Людмил се влюби в Яна, асистент по психология във Философския факултет. Нямаше начин той, точно той да лъже жена си. Разказа и всичко, не поиска прошка, разведоха се и той прехвърли апартамента, който родителите му с толкова пестене му бяха осигурили в София на нея и на децата, а те, с Яна, заживяха на квартира. Любовта им беше толкова стихийна, толкова гореща, че и двамата изгоряха в нея за година и се разделиха. Людмил не можеше да си намери място от мъка и презрение към себе си и напусна университета. Нещо го стягаше там, всяко стъпало на изтърканото, каменно стълбище, всяка шарка по мозайката на пода, всеки закътан ъгъл, където обичаха да се целуват, крещеше нейното име. Той отиде в едно издателство. Незарасналата рана от загубата на любимата и неспособността му да прави компромиси, обаче, му изиграха лоша шега и той се принуди да търси работа другаде. Той знаеше толкова неща, можеше да даде толкова много, а го занимаваха с разни досадни дреболии, които не му носеха никакво удовлетворение. Започна да сменя работите си-директор на училище, сценарист в комедийно предаване, редактор на списание, журналист на свободна практика...Все търсеше и търсеше онова, голямото, което ще го извиси, което ще го накара да живее пълноценно! Острият му ум не го оставяше на мира, караше го да пише гневни, антиправителствени статии, памфлети, пародии. Вечно се оказваше замесен в нещо анти...Стигна дотам, че вече никъде не можеше да си намери работа, свърши всички пари, привиждаше му се само дъното адово, когато срещна Лили. Тя, тази дребничка, русокоса и синеока, като извадена от илюстрация на „Снежанка” Лили, го изтегли от батака, прибра го при себе си и детето, даде му капчица животворна обич, накара го да осъзнае какво е съчувствие. Той започна отново да пише, започна да диша по-спокойно, но някъде в дъното на съзнанието му една малка черна въпросителна наедряваше като тумор: това ли е? Това ли искам? Докога?
Докато му се обади кметът на малкия градец, където беше родната му къща, останала безпризорна след смъртта на родителите му. Ела, каза му, има един, който иска да я купи. Ако няма да си идваш тук, продай я овреме, защото циганите вече оглозгаха половината двор и оградите! Людмил замина един четвъртък. Каза на Лили, че ще оправи нещата и до една седмица ще се върне. Тя, естествено, не му повярва. Познаваше го вече достатъчно добре и знаеше, че той отново бяга. Събра му малко бельо, сложи няколко сандвича, навлече си най-невинната усмивка на лицето и го изпрати с целувка, а после се затвори в банята, да не я чува детето и ви като на умряло.
Людмил не се пазари въобще за цената. Страх го беше да остане повече в бащиния дом, за да не го връхлетят спомените и да се откаже от продажбата. Толкова много обичаше тази едноетажна, кипра, уханна къща, че ако нещо можеше да го задържи на едно място, това беше тя! Людмил не искаше да бъде задържан на едно място! Раздаде малкото здрави мебели на съседите, остана само ореховият гардероб със скърцащата дясна вратичка. Людмил се страхуваше да го отвори, сякаш отвътре щеше да изскочи детството му и да го хване за гърлото. Когато най-сетне го направи, осъзна, че е бил прав. Вътре, на една единствена закачалка, висеше нов и нафталиран последният униформен шинел на баща му- на единия пеш, зашита с черен конец накръст, белееше разписката от интендантството, на раменете блестяха чисто-новите пагони на бившите Строителни войски. Под шинела, в една широка кутия лежаха чифт тежки, нови кубинки...
Вървя пеш до морския град, вечер, да не го познаят и когато стигна крайния квартал, краката му бяха целите в рани от кубинките. Издържа на глад три дни. Не можеше да проси, просто не можеше да протегне ръка. Представяше си един документален филм за сектите, където едно момче, по някаква случайност успяло да се изплъзне от пипалата им, разказваше как първото нещо, което трябвало задължително да направят, било да се научат да пренебрегват достойнството си, като ходят по къщите и подаряват карамфили и ако някой не ги иска, те отиват отново и отново, звънят по десетина пъти, пъдят ги, те пак звънят, докато накрая подарят карамфила! За това предпочете казаните – рано сутрин, преди да ги изпразнят и преди да дойдат другите клошари. Със спането свикна най-трудно, защото беше зима, а в морския град тя беше влажна и се налагаше да става посред нощ и да върви, да върви...Беше изкарал едва три месеца, а му се струваше цяла година. Трябваше да оцелее поне шест месеца, така беше решил и тогава ще се върне при Лили, ако още го иска и ще напише всичките онези стихове, които измисля вечер, докато успее да заспи и един голям,много голям и много истински роман за това, какво всъщност търси човек...Само да стигне до топлата шахта, само още малко...