автор: Mindlock

Бог е в атома!

Смисълът се крие във всеки от нас, в онази необяснима частичка тъмна материя, или електромагнитен резонанс, който наричаме душа. И Господ, и Кармата, и Буда, и Съдбата, и Бъдещето, и Любовта – всичко е там, в една завита молекула ДНК.
* * *

- Съдбата определено е най-гениалният сценарист, живял някога. – каза Той и си дръпна сладко от пурата. – Ако бях на твое място, щях да стана историк.
- Не вярвам, че професията щеше да оправдае очакванията ти. – отвърнах от пода. – Представите ни за историята са доста ограничени.
Той размърда вежди и премести пурата в другата част на устата си. Беше седнал на стола ми, подпрял ръка на облегалката, и лукаво ми се усмихваше.
- О, не такъв историк, студенте. Не, аз нямаше да уча история. Щях да събирам Истории. – започна Той.
- Защо не го правиш сега?
- Мм, прекалено много задължения. И страдам от ония нов синдром, с недостига на вниманието. Прекалено лесно се разсейвам.
- Тогава защо си тук?
- Защото тайният ритуал за призоваването ми е две бири след два дни гладуване.
- Ясно.
Той се премести на леглото и взе китарата. Дрънна два три акорда и пак ме погледна.
- Е?
- Какво Е?
- Защо ме повика?
- Не знам. Бирата ми се стори най-калоричния избор за вечеря. – отвърнах.
- И двамата знаем, че не е така. Никой не лежи на пода, разговаряйки с халюцинациите си, ако не иска да разбере нещо. Хайде, имаш шанса да зададеш какъвто и да е въпрос лично на Мен. Не е ли вълнуващо?
- Вълнуващо е, но това може и да е бирата.
Той се ухили.
- Добре. Какъв е смисъла на живота? – попитах аз.
- Оригинално. Очаквах повече.
- И все пак.
- Смисълът на живота е да съществува. Пише си го в самата дефиниция – той яде и се възпроизвежда, за да продължи съществуването си. Всичко останало е плод на задънената улица в еволюцията, наречена Въображение.
- Хм. Очаквах повече.
- Знам. Като – „Секс, Наркотици и Рок енд рол”? Или „Щастие, Любов, Красота, Изкуство” и всякакви други лирични недомислици? Живота е доста по-прозаично нещо, от колкото си представяш.
- Добре, тогава ми кажи... – надигнах глава от пода аз, но Него вече го нямаше. Въздъхнах и събрах кураж да стана. След некратък дуел преборих гравитацията и седнах пред бюрото си. Погледнах снимката на момичето си, прочетох стихче на Пушкин и пак се замислих за Него.
Смисълът на живота е да съществува. А защо съществуваме? За Любовта, за Щастието, за Красотата и Изкуството. В крайна сметка, даже за Секса и Рок енд рола. Ухилих се и се проснах на леглото. Гледах как тавана се опитва да се отвинти от сградата и размишлявах. Той беше доста хитър – да го извърти така, че да не разбера, и в края на краищата да разбера. Доста хитър.

* * *

В дълбините на атома, в сложните връзки на молекулата ДНК, там където се намира Смисъла, Надеждата и всички останали човешки ирационалности, се чу плясък, подобен на този, който челото издава при срещата си с ръка. После един глас тихичко, но раздразнено каза:
- Айнщайн все пак е бил прав. Не за вселената, за глупостта.