автор: nina_nina

Ти не разбираш,
че вече изобщо не ми е важно
дали ме обичаш,
и не виждаш,
че в отсъствието на думи,
тишината ме заключва в стая
с катинар от живи змии,
(а уча хората на свобода),
небето слиза ниско,
стъпките ми хрущят,
мисля грозно,
стените издрани до тухла,
ноктите ми тенекия,
ръцете стогодишен ясен
пълен с дървояди,
кожата ми оловномека отвътре,
отвън суха,
лесно се бели,
в лопатките ми закована стъклена вата,
отгоре блажна боя,
после латекс,
в гърлото - стружки
очите метаморфози
от жълто
до насекоми.

Погледни ме отпред.
В тази старомодна рокля
крия рани,
скъсай я, подпали я!
И невестулка имам
вкопчена в гърдите.
Отрежи и главата.
Измети тая пепел от пода,
измисли ми пътека,
тъничка, мека и моя,
коприненосиня,
разкови дъските от раменете ми,
извади кокалите от устата ми
(погледни си краката,
влачиш конец),
махни тия тръни от главата ми,
измий ми очите
(ще намериш вода),
сега ме оближи,
така
и още,
докато задрънчат всичките ми звънчета,
сега ме прегърни
и съм гладна,
навий мъглата в купичка сладолед
и небето крем брюле.

Ето, не е страшно,с една дума може.
Кажи ми сбогом,
върни ми Нина.