автор: MiG21

Полутъмен коридор свързваше товарната рампа на която преди минути се беше приземил кратианския товарен кораб с ярко осветено фоайе на космодрум “Остерис”.
Единственото осветление бяха двете повредени холограми, които закачливо примигваха в мрака и със съскане се разпадаха на светлинни фрагменти. Двата почистващи серворобота бавно пъплеха по коридора изпълнявайки задълженията си, а сигналните им светлини проблясваха, като очите на дребни хищници в мрака.
Алек въздъхна и метна избелелия войнишки сак на рамо. След това внимавайки да не се сблъска с някой от сервороботите се заспуска към фоайето. Когато излезе от коридора ярката светлина обливаща огромната зала почти го заслепи. Спря за миг за да адаптира зрението си. Погледът му обходи полу празното помещение. За Корарис - планетата която никога не заспива мястото беше твърде тихо и спокойно. Няколко проститутки от различни раси се подпираха край входовете на баровете в далечния край на залата очаквайки поредния клиент. Алек побърза да се отдалечи към изходите на терминала преди да е привлякъл вниманието им. Премина покрай ярката реклама на “НавиКон”, която с ангелски глас приканваше капитаните на космическите кораби да се възползват от услугите на най-добрите звездни навигатори и мрачно се усмихна. Само преди три седмици пътнически лайнер воден от навигатор на същата фирма беше изскочил вместо в около планетното пространство на Капела III в най-гъстата част на астеройдния пояс на системата. Резултата беше, че сега същия този астеройдния пояс се обогати с парчета от разбития кораб и жалките останки на нещастните му пасажери. Роднините на загиналите имаха неистово желание да линчуват ръководителите на фирмата осигурила навигатора на кораба. В отговор “Нави Кон” бяха отговорили, че за всичко е отговорен боен вирус от Г.В. заседнал в компютърната мрежа на лайнера. Алек беше готов да се обзаложи на каквато и да е сума, че накрая фирмата ще се измъкне ,,суха от водата” подхвърляйки нищожни обезщетения на роднините на загиналите. Все пак щеше да има някаква полза от този инцидент - много планети преосмисляха политиката си и приемаха, че си заслужава да се вложат средства в най-новата векторианска разработка в областта на скоковите технологии т.н. скокова решетка, с която да оборудват скоковите коридори на планетите. Системата гарантираше освен понижаване на риска от сблъсък при скок и седемдесет процента икономии на гориво за корабите извършващи скок, плюс против който ръмжаха единствено производителите на енергийни клетки. Преди да се приземи кратианския кораб Алек беше успял да зърне бавно разрастващата се скокова решетка, изграждаща се в пространството на Корарис. Огромното съоръжение приличаше на оглозган и натрошен гръден кош на някакво праисторическо животно, около който, като лешояди се въртяха малки инженерни совалки. Очакваше се да заработи след не повече от шест месеца.
Алек разтърси глава прогонвайки мислите за кораби и скокови инсталации. Имаше много по-важни проблеми очакващи решението си и един от тях беше къде да прекара остатъка от нощта. Защото в тази част на мегаполиса покрил цялата планета на която се беше приземил корабът все още беше нощ. И ако не желаеше да посрещне утрото в някоя килия на службите за сигурност на Корарис по обвинение в скитничество трябваше да си потърси някакъв подслон. Килията не го притесняваше особено, но глобата, която щеше да му се наложи да заплати след това щеше да помете жалките финансови средства останали в кредитната му карта след преминаването му през митническите служби. Всъщност в митницата беше останало половината от имуществото му - сириуски боен костюм клас ,,Мародер” с цялото му оборудване и въоръжение. Митничарите смаяно бяха огледали товарния контейнер и съдържанието му и след кратко съвещание бяха назовали сумата, която Алек трябваше да заплати като мито. Беше негов ред да се опули смаяно - сумата превишаваше годишното му възнаграждение като командир на специален отряд в сириуския изследователски център. Опита се да спори със служителите и единственото, което постигна беше, че се появиха двама страховити трагорци в пълно бойно снаряжение с размазан надпис ,,Охрана” върху гръдните панели на броните им. При тези ,,неоспорими” доказателства в правотата на митничарите не му оставаше нищо друго освен да махне с ръка и да напусне митницата. Без да променят учтивият си тон митничарите го информираха, че костюмът му ще бъде запазен, но ако до две денонощия не внесе сумата по митото и таксите за съхраняване на личен багаж то те ще бъдат принудени да продадат имуществото му за да покрият разходите по съхраняването му. Може и да не познаваше света на който беше пристигна, но знаеше много добре цената на бойния костюм. След продажбата му и след като отделяха процента на посредника митничарите щяха да приберат най-малко по двеста корариански кредита на човек. При тази мисъл Алек мрачно скръцна със зъби и се опита да я изпрати там където вече бяха мислите за кораби и небрежни навигатори. Спря се пред една от обществените компютърни конзоли и вкара кредитната си карта в процепа на пулта. Извика на монитора програмата за обществено настаняване и се зачете в офертите. Набързо отхвърли идеята да се настани временно в някой от хотелите. Цените бяха убийствени дори в долното ниво на мегаполиса. Заплати още няколко кредита за да влезе във файла за жилища под наем и след половин час пресяване откри нещо, за което рекламата твърдеше, че е ,,малко, но комфортно и сигурно жилище”. Всъщност това изобщо не го интересуваше, дори накрая прехваленият апартамент да се окажеше най-обикновена землянка. Същественото беше, че можеше да си позволи да заплати едномесечния наем, а дотогава трябваше да се ориентира в този нов свят и по възможност да си стъпи на краката. А и да преосмисля някои съществени положения за живота - като например необходимостта да разполагаш с пари.
Работата в изследователския център на Сириус му осигуряваше жилище, храна, униформено облекло и твърде малко свободно време през което да се чуди какво да прави със скромните си спестявания. Докато компютъра оформяше документите и договора за наем на жилището погледа на Алек се спря върху отражението му на едно от матираните стъкла на офис над който ярко грееше надпис ,,Корарианска банка за развитие и просперитет”. От там го гледаше един уморен мъж прехвърлил трийсетте с тъмна коса и прическа ,,Току що съм станал”. Стандартната бронежилетка из под която се подаваха раздърпаните краища на антирадиационно яке, изтърканите джинси и обикновените армейски обувки трябваше да създадат впечатлението у страничен наблюдател,че това е просто още един наемник, който току що се е завърнал от мисия. Ръката му се плъзна по кобура на бедрото, сякаш да се увери че автомата е все още там. В кобура под лявата му мишница се подаваше дръжката на автоматичен пистолет, а в калъфа на обувката му имаше боен нож от високо въглеродна стомана. От това безполезно съзерцание го изтръгна мелодичен звън. Компютърът ,,изплю” кредитната му карта, последвана от пластмасова адресна карта изпъстрена с щрих кодове. Прибра всичко по джобовете си и се насочи към колоната хелиотаксита строени пред космопорта. Хвърли сака в първото и активира пулта за управление след което постави адресната карта в четящото устройство. Турбината тихо забоботи и машината плавно се издигна. Включи се в рехавия въздушен трафик и се понесе покрай призрачно осветените монолити на гигантските сгради изграждащи мегаполиса. Дори в полумрака можеше да се почувства величието излъчващо се от небостъргачите, чийто върхове се впиваха в долния край на облаците. Три тъмни силуета пронизаха облаците и проблясвайки със сигналните светлини и соплата на планетарните двигатели се насочиха за кацане към отдалечаващия се космопорт. Хелиотаксито напусна трасето и се спусна към комплекс от полутъмни сгради, които може би датираха от началото на колонизацията на Корарис. Грозни и ръбати структури се разпростираха от долу наподобявайки бастионите на древна крепост, а тъмните прозорци се взираха в мрака подобно на празните очни кухини на череп. Машината се приземи на една от площадките за кацане, чиято единствена сигнализация беше червена лампа отбелязваща единия ъгъл на площадката и полуизбелял кръг, който Алек забеляза едва когато Хелиотаксито се отпусна на амортизаторите си. Събра нещата си и слезе оглеждайки се за вход, който да го отведе към вътрешността на сградата. Откри шахта на гравитационен подемник от архаичен вид, която зееше тъмна и неработеща. Опита се да не мисли, какво щеше да му се случи ако не я беше забелязал навреме. Реши, че е крайно време да приключи с предвижването ,,на сляпо” и бръкна в сака. След няколко минути ровене намери това, което му беше необходимо - малко лазерно фенерче - писалка. Включи го на понижена мощност и на разсеяната му светлина видя втори отвор в съседство с неработещия подемник. Автоматичната врата, която някога го беше преграждала сега лежеше изкъртена в страни от входа. Зад тъмния проход започваше най- обикновено стълбище от фибробетон по което Алек се спусна до етажа на, който трябваше да се намира новият му дом. Последва няколко минутно лутане из мрачен коридор пред, който свързващият ръкав на космопорта му се стори осветен като зала за конференция. Най-после откри апартамента и пъхна пластмасовата карта в заключващия механизъм. Наложи се да го направи няколко пъти преди ключалката да щракне. Вратата се разтвори бавно сякаш с нежелание и в лицето го лъхна струя застоял въздух, чиято миризма беше за предпочитане пред “уханията” носещи се в коридора. Прекрачи през прага и каза:
- Светлина.
Не последва никаква реакция. Обратното по-скоро би го учудило. Плъзна лъча на фенерчето по стената и скоро откри механичен ключ за чието предназначение можеше само да гадае. Натисна пластинката и една прашна осветителна тръба се включи с тихо жужене. Явно трябваше да забрави и за жилищата оборудвани с компютър отговарящ на гласови команди.
Въздъхна и се огледа. Обзавеждането беше повече от скромно - ниска маса от армирана пластмаса, два прокъсани фотьойла и излъскан от употреба диван, и всичко това покрито със солидно количество прах. От тавана подобно на парцаливи сиви завеси се спускаха паяжини. Можеше само да се надява, че проклетото насекомо, което ги беше изтъкало не си пада по хора. Имаше още три врати, но Алек реши, че за начало толкова открития са му достатъчни. Захвърли сака в един ъгъл, като преди това извади една омачкана камуфлажна риза с която се опита да свали прашното покритие на дивана. Резултата не беше, кой знае какъв. Облакът прах, който успя да вдигне се носеше около него подобно на бавно слягаща се мъглявина. Захвърли омърляната риза и погледна хронометъра си. Имаше още около четири часа до изгрева, така че можеше да се опита да поспи. Отказа се да се разсъблича и се излегна на дивана, който нещастно изскърца с пружините си. Алек затвори очи и умореното му тяло се отпусна в топлата прегръдка на съня.
Събуди се от собствения си вик. Скочи на крака а пред очите му все още се мяркаха горящи модули и разкъсани трупове. Студена лепкава пот се стичаше по слепоочията му, ръцете му трепереха, а сърцето му биеше като боен барабан. Няколко секунди му трябваха за да осъзнае къде се намира. Наложи си да седне въпреки, че искаше да тича и да крещи. Хвана главата си с ръце и стисна зъби. Кога всичко това щеше да приключи? Неговият личен кошмар, неговата последна мисия.
Пред очите му, като на дисплей на боен шлем се завъртяха спомените - залата за брифинги и офицер от оперативния отдел на Изследователския Център чете с отегчен глас данните за новата мисия - Лунни поклонници от Таел III са откупили колониалните права върху някаква забутана планета, чието единствено обозначение беше някаква смахната комбинация от цифри в навигационните компютри, и чието единствено предимство беше наличието на атмосфера годна за дишане. Тогава Алек се беше учудил - какво толкова бяха открили лунните поклонници в тази безплодна, песъчлива планета намираща се неприятно близко до Империята на инсектите, и граничеща с Ършъровия куп в който преди години се беше водила последната и изключително кървава война с биопсите. Поклонниците искаха от Центъра да извърши първоначално изследване на планетата и бяха готови да заплатят за изследователски екип, боен отряд и инженерна част. Тук беше първата грешка, която беше допускал. Стандартната процедура предвиждаше не по-малко от три бойни отряда и най-малко един изследователски кораб. Но бъдещите колонисти не желаеха да наемат толкова бойци, а още по малко да платят за изследователски кораб. Единственото за, което се бяха съгласили бяха три високоскоростни совалки, които щяха да бъдат превозени с колониалния кораб. Въпреки това явно нарушение на правилата командването на Центъра беше приело мисията, а Алек подведен от миролюбивия вид на планетата дори не беше възразил.
Няколко седмици по-късно совалките се приземиха на Щастие - името, което Лунните поклонници бяха дали на планетата. Изследователите и инженерите се заеха със задачите си, а основната задача на Алек като командир на екипа беше да води отегчителни разговори с колониалния кораб увиснал в орбита около планетата. Всеки ден водачите на поклонниците се обаждаха по няколко пъти за да разберат до къде е стигнало изследването. Бяха ентусиазирани до крайност и ако Алек ги оставеше можеха с часове да му разказват за бъдещата колония - къде ще бъдат хидропонните градини, каква мощност ще има ядрения реактор, колко ветрови генераторни станции ще бъдат изградени и така нататък и така нататък. След една седмица на колонистите започна да им омръзва това безкрайно чакане в орбита и Алек беше залят с безкраен поток от молби за приземяване. Отказа им и три дена обхожда районите на работните екипи, като заповяда на свързочниците да го свързват с колониалния кораб само ако съобщението започва с код за бедствие. Когато все пак се завърна в базата, се наложи да изслуша едночасовата тирада на Главния Епископ на Поклонниците на луната. Епископът се опита да го изнуди да даде разрешение за кацане намеквайки, че ще развали наемния договор и ще обвини екипа му в мудност, на което Алек отговори, че ще получат разрешение когато той реши, а за мудността да се сърдят на себе си. Ако не бяха икономисвали и бяха платили за стандартен изследователки екип досега мисията щеше да е приключила. Епископът почервенял от възмущение попита какво ще стане ако приземи спускателните модули преди да е получил разрешение от командира на мисията. Алек простичко му отговори, че ще свали всеки модул напуснал колониалния кораб без негово лично разрешение след което прекъсна връзката, но не достатъчно бързо и успя да чуе как Епископа на Поклонниците ругае него и екипът му с изрази напълно неподходящи за духовно лице. Алек не блъфираше, когато каза, че ще стреля по спускателните модули. Имаше това право и то беше записано в договора, но не знаеше до колко далече може да стигне Епископа в желанието си да го предизвика. А и от мисълта за унищожаване на модул пълен с жени и деца му се повдигаше. Все пак се надяваше водача на колонистите да прояви малко здрав разум.
Само след няколко дни се убеди, че да спориш с твърде религиозен и екзалтиран човек е безнадеждна работа. Външните наблюдатели му докладваха за повишена активност на колониалния кораб. Това можеше да означава само едно - Епископа се готвеше да приземи колонията без да се съобрази с мнението на командира на мисията. Алек трябваше незабавно да реши какво да предприеме - да стреля по модулите на поклонниците или да разреши приземяване. Изследователските му екипи почти бяха приключили с работата си и се подготвяха за завръщане в базата. Единствено геолозите работещи по планинските вериги на съседния континент продължаваха работата си върху аномалията, която бяха открили при дълбочинно сканиране на един от хребетите. Но те бяха на десетки хиляди километри и Алек реши, че е по-добре да разреши приземяването. Свърза се с колониалния кораб и подаде координатите на вектор за снижение към обезопасена зона, която инженерната група подготвяше в момента. В отговор получи само сухо потвърждение на координатите на нацупеният свързочник на поклонниците. Външните наблюдатели докладваха за разкачване на модулите и кораба - майка а на Алек не му оставаше нищо друго освен да ги чака да се приземят. За да си уплътни времето започна да разглежда последните доклади постъпили от геолозите. Имаше нещо, което не беше наред в тези планини. Всички тези тунели и коридори пронизващи хребета под различни ъгли и събиращи се в ядрото му бяха твърде различни от естествените пещери, които беше виждал когато и да е. От заниманието му го откъсна тревожния глас на външния наблюдател. Модулите на колонистите променяха вектора на снижение. Новият вектор не само, че не ги отвеждаше към обезопасената зона а ги отклоняваше точно в подножието на планинската аномалия. Външния наблюдател точно приключи с доклада си, когато с базата се свързаха геолозите и му съобщиха, че наблюдават множество следи от спускателни кораби насочващи се към планините. Алек неколкократно се опита да се свърже с колонистите, но единственото което се появи на монитора беше надписа ,,Повреда в ретранслиращия сателит”. Знаеше, че това е още един от номерата на Епископа за което беше готов да го удуши със собствените си ръце. Обяви тревога и заповяда совалките да преминат в режим за незабавно излитане. През това време наблюдателите докладваха за приземяването на модулите, което беше потвърдено от екипа геолози. Най-после Алек успя да се свърже с Епископа на поклонниците. Заповяда му да се издигнат и да се приземят в обезопасената зона. Но Епископа само се усмихна и му заяви, че е получил прозрение в което неговите Богове му посочили точното място на която да изгради своята колония и то не било в обезопасената зона, след което прекъсна връзката, и не отговори на нито едно от последвалите запитвания. Алек заряза непотребния комуникационен пулт, качи се в командната совалка и заповяда на бойната група да излети. Щяха да са им необходими най-малко три часа подорбитален полет за да достигнат до зоната в която се бяха приземили колонистите. Твърде много време. Не се и съмняваше, че Епископа а може би и всички на колониалния кораб са получили прозрение. Самият той преди години беше усетил психическото въздействие от псионичната мрежа на боен кораб на Сирените и усещането беше много близко до прозрение или до кошмар наяве. Едва сега осъзна на какво му прилича мрежата от канали в хребета - това беше една груба, но достатъчна ефективна псионична мрежа. Можеше само да гадае кои са създателите.
Войната с биопсите беше приключила отдавна, но биооръжията разпръснати от биопсите все още се появяваха от нищото носейки смърт и разрушения. Беше видял със собствените си очи света на Еста IV атакуван от биопска спорова сонда, която беше разпръснала вируси поразяващи биочиповете в компютърните системи. Ако това се беше случило на някой друг свят щеше да причини много неприятности, но за Еста с нейните куполни градове и изцяло компютъризирана животоподържаща система се беше оказало смъртоносно. Аварийните системи издържали само осем дена, а последните сигнали за помощ заглъхнаха само ден преди първия спасителен кораб да влезе в орбита около Еста. Беше чувал и за Хекуба, свят имал лошият късмет орбитата му да пресече траекторията на две блуждаещи ракетни дървета, които се взривили в атмосферата му и разпръснали над тридесет генетично програмирани вируса имащи свойството на всеки двадесет и четири часа да променят структурата си запазвайки единствено високата си смъртност. Все пак от Хекуба оцеляха няколко стотин души, които да разкажат за ужасите на пандемията опустошила родният им свят.
Алек се молеше предположението му да се окаже грешно, но явно този ден нямаше Бог който да чуе молбите му. Бяха на петдесет минути от колонията, когато по всички комуникационни канали заваляха сигнали за бедствие. Малко преди да се срине основната линия за свръзка на дисплеите се появи лицето на Епископа - изпотено, пребледняло, с очи изхвръкнали от ужас и уста застинала раззината в беззвучен писък. Минути преди да се приземят сензорите на совалките прихванаха сигнал излъчван от домашен видео фон - пред камерата окървавено женско лице молеше за помощ. Остър шип прониза черепа и, и оплиска половината екран с кръв. Жената се свлече надавайки предсмъртен вик а на мястото и се появи кошмарна озъбена паст, след което и този сигнал прекъсна. Совалките се спуснаха като разгневени ястреби в центъра на колонията за да се окажат в сърцето на самият ад. Нямаше организирана отбрана. Крещящи, ужасени хора се мятаха сред разрушени и горящи спускателни модули преследвани и убивани от страховити създания , които се движеха сред колонистите като отряд командоси в пълно бойно снаряжение сред стадо овце. Зверовете за секунди обкръжиха совалките отрязвайки всички пътища за достъп към тях. Алек поведе в атака бойния отряд и инженерната част оставяйки изследователите и бойните оператори да отбраняват совалките, които сега бяха техния единствен шанс да напуснат планетата. Това което последва не беше сражение а кървава ръкопашна схватка. След половин час бяха успели, да измъкнат малко повече от стотина колонисти, но за това заплатиха със смъртта на всички бойци от инженерната част и половината командоси от бойният отряд. Едната совалка беше извадена от строя при поредното приземяване и сега крехката отбрана на периметъра се гънеше като сандвичов червей. Зверовете се изливаха като пълноводна река от пещерите на хребета в които замразени в своите биостазисни капсули бяха изчаквали своя час. Дори огневата мощ на системата за противопехотна отбрана на совалките се задъхваше претоварена от тази лавина от демони. Може би всички щяха да загинат ако геолозите не бяха предприели самоубийствена атака с ядрени заряди събаряйки входовете на пещерите и давайки им няколко безценни минути през които двете оцелели совалки успяха да излетят. Автоматичния векторен предавател на колониалния кораб вече беше излъчил съобщение за случилото се и само след няколко дни първите звездни бомбардировачи изпратени от империята Инса кръжаха над планетата започвайки систематична стерилизация поръсвайки всеки квадратен метър от повърхността с ядрени и плазмени бомби. Скоро към тях се присъединиха и бойни кораби от Сириус и всички граничещи със системата светове. За няколко седмици Щастие се превърна в бляскава сфера от втечнен силиций а атмосферата и беше издухана в космическото пространство. Специален медицински кораб пристигна от Сириуския Изследователски център и постави колониалния кораб под карантина, защото ако зависеше от инсектите те биха предпочели да стерилизират и кораба както бяха сторили и с планетата. Жалката група оцелели колонисти и шепата бойци на Алек трябваше да преживеят истински медицински кошмар преди да им бъде разрешено да напускат опротивелият им до болка колониален кораб. Но за Алек кошмара не беше свършил. На Сириус го очакваше военно разследване по цял списък от обвинения с дължината на монорелсов влак. А по всички медии роднини на загиналите колонисти надаваха вой искайки главата му на поднос гарнирана с огромни обезщетения. Все пак се наложи да се задоволят само с гарнитурата. След десет години вярна служба в Сириуския Изследователски център Алек беше тихо уволнен без право на никакви финансови компенсации с изключение на еднопосочен билет в направление по негов избор. През годините прекарани в Центъра се беше откъснал от всичките си роднини а няколкото приятелства в службата едва ли бяха достатъчни за да го задържат на Сириус. След като цял живот беше войник не можеше да си представи, че сега ще му се наложи да работи като оператор на товарен робот на някой Сириуски космопорт или като миньор в астеройдния пояс. Поиска незаверения еднопосочен билет след което затвори очи и заби пръст в навигационна холограма на галактиката. Когато отвори очи на дисплея пред него вече се изписваха данни за Корарис. Беше му абсолютно безразлично. Със същия успех можеше да е Сиутска наказателна колония. Качи се на първия кораб за Корарис, който се оказа стара кратианска товарна баржа и така се беше отзовал тук.
Ръцете му вече бяха спрели да треперят. Бръкна в един от джобовете на бронежилетката и извади прозрачна кутийка в която потракваха няколко дузини малки отровно зелени капсули. Беше му ги изписал военният лекар от медицинския кораб и когато ги пиеше кошмарите му не го навестяваха ала на сутринта се чувстваше като след тежко препиване. Но тази вечер искаше да поспи без призраците на миналото да танцуват из бедния му мозък. Глътна капсулата и се отпусна на дивана в очакване на съня без сънища.
Събуди го слънчев лъч проникнал по някаква случайност през плътната мрежа на паяжините. В главата му отекваше грохота на цял табун сириуски еднорози. Потърси из джобовете болкоуспокоителна ампула. Откри една и с облекчение я притисна до врата си. Тропота от копита бавно заглъхна. Трябваше да внимава с болкоуспокоителните. Привикването ставаше по-бързо от колкото към последния синтетичен наркотик. Когато главоболието изчезна почувства неистов глад, което му подсказа, че е време да се заеме с нещо по-прозаично. Като например да си намери закуска. Една от вратите, към които не беше проявил интерес вечерта водеше към малък кухненски бокс в който освен стандартното олющено кухненско обзавеждане имаше и хранителен синтезатор, който както и очакваше се оказа повреден. Може би щеше да успее да го от ремонтира, но не и сега когато в корема му се вихреше истински метеж. А след като решеше проблема с храната можеше и да потърси някаква работа. Доколкото си спомняше на Корарис се намираше най-големия филиал на Наемническия корпус с постоянно седалище на Танатос. По време на мисиите си се беше срещал с наемнически групи. Някой от тях бяха обучени и оборудвани не по-зле от ударните части на Изследователския център. Може би в наемническия корпус щяха да намерят някакво приложение на знанията и способностите му. Обнадежден напусна апартамента и по стълбището, което беше открил през нощта се спусна на улицата. Няколко пресечки по нататък откри самотно хелиотакси. Качи се и потърси в паметта на машината информация за заведение в което човек може да се нахрани. Буквално беше залят от имена на барове, ресторанти и какво ли още не. За съжаление никъде не се споменаваха цените, в което и да е от тези заведения. Налагаше се да разчита на късмета си и избра бар със странното име ,,Третата луна” чието основно приемущество беше, че беше само на около километър и половина от мястото на което се намираше в момента Алек. Подаде команда за излитане. Турбините изфучаха и хелиотаксито започна да се издига почти вертикално, следвайки контурите на един от небостъргачите. След няколко минути се скачи с мляскащ звук с една площадка за кацане точно на хиляда и осемстотин метра над повърхността. Алек поклати глава - Корарис наистина умееше да впечатлява. Излезе от таксито и влезе в бара. Както и очакваше в този ранен час в заведението нямаше много посетители. Всъщност освен Алек в бара имаше само още двама посетители. Пред входа на едно от сепаретата покрит с искрящата преграда на звукоизолиращо поле стърчаха върколак от Урса с насечено от белези лице и тежък боен костюм отрупан с всевъзможни оръжия сякаш всеки момент щеше да извърши абордаж на космически кораб. Но второто същество определено привлече вниманието му. Някога това може би е било човек. Сега от безизразното лице вместо очи в Алек се взираше вграден прицелен автомат, от бронята покриваща това, което беше останало от тялото се подаваха капсули на енергийни ускорители и биоинжектори а огромните многосъставни биомеханични ръце провиснали до под коленете на съществото, му придаваха вид на нещо страховито, грозно и примитивно. Алек винаги беше смятал, че никога няма да види жив киборг. Спогодбата от Сентури подписана от всички човешки светове забраняваше производството им, но съществото което в момента го сканираше с прицелните си системи доказваше, че на Корарис забраната не се спазва толкова строго. Въпреки, че имаше и малка вероятност това да е киборг оцелял от бойните отряди на генерал Владислав - Лудият Влад. Киборговите му отряди атакуваха три извънземни колониални свята извършвайки най-големият геноцид след края на Голямата война. Единият от световете беше на инсектите, а другият на демоните и единствено светкавична намеса на обединена флота на империите Сиус и Кронос, която изби всички киборги на Лудия генерал попречи на избухването на нова Галактична война. Коремът на Алек отново му напомни за какво в края на краищата беше дошъл в това заведение. Побърза да се настани на бара зад който мрачен, плешив торанианец с ръчен ултразвуков стерилизатор бавно облъчваше чаши от Лавански кристал подготвяйки ги за вечерта. Щом го видя торанианеца го изгледа така сякаш току що върху идеално чистия бар плот се беше появила дромианска смрадлива хлебарка с дължина поне един метър. Алек му се усмихна и когато получи в отговор едно криво озъбване си поръча дузина палачинки полети със сок от корарианско медоносно дърво, бекон, пържени яйца и чаша кафе. Барманът напълни чаша с топло кафе и я постави пред Алек, след което изръмжа серия от гърлени звуци. Транслаторната гривна закрепена на врата на торанианеца примигна със сензори и ,,изплю” превода.
- Сигурен ли си, че можещ да си позволиш всичко това, боецо?
Едва сега Алек забеляза бавно въртящата се холограма на менюто. Отпивайки от кафето се зачете в ценоразписа и едва не се задави. Дори само кафето беше достатъчно за да изсмуче до дупка кредитната му карта. Видял реакцията му бармана отново се озъби, което транслатора преведе като тих лаещ смях:
- Така си и мислех. Поредният новобранец. Да не би някой хакер да е пуснал съобщение, че в “Третата луна” всеки зелен наемник ще намери безплатна храна просто заради личния си чар. Ти си третия, който ми се влачи тук откакто е започнала работата седмица.
Алек смутено извади кредитната си карта и я положи на бар плота:
- Съжалявам господине, ще се наложи да откажа поръчката, но все пак ще заплатя кафето.
Торанианецът се нацупи:
- Не ти искам парите момче! Изпий си кафето и по най-бързия начин се спусни в Долния град. Може и да е клоаката на Галактиката, но там със сигурност ще можеш да се нахраниш, а ако ти се усмихне късмета може да си намериш дори работа. А сега ще ти дам един безплатен съвет - никога не си поръчвай нещо, което не можеш да платиш. Това е най-голямото престъпление на Корарис, за което могат и да ти смъкнат кожата….- барманът сигурно щеше да продължи да го поучава, ако в този момент звукоизолиращата преграда на сепарето не се беше разпаднала с кух пукот и от вътрешността на сепарето изскочи най-красивата жена, която някога Алек беше виждал. Искряща тъмна коса се спускаше около изваяно лице, каквото човек можеше да види само в компютърна симулация. Втъкана в прическата и мътно проблясваше инкрустирана с диаманти мнемонична присадка, а на скулата и се извиваше странна щрихо подобна татуировка потвърждаваща принадлежността и към някоя от управляващите патрициански фамилии на Корарис. Върколакът и киборгът заеха позиция от двете и страни. От сепарето излезе строен мъж облечен в строг сив костюм, а над него като разярени иридиеви оси се носеха три бойни друйда. Мъжът сграби жената за реверите на туниката и я разтърси без ни най-малко да се съобразява с въоръжените и до зъби гардове, а и самите те сякаш не изгаряха от желание да и помогнат, и да изпробват бойните възможности на друйдите. Изплющя плесница и жената се свлече в ръцете на върколака. Алек бавно извади автомата от кобура и го положи на стола до себе си. Видя уплашения поглед на торанианеца и му се усмихна поставяйки пръст пред устните си. Автоматът му стреляше с микро ракети от типа ,,Хитър убиец” и имаше едно предимство - можеше да стреля от всякаква позиция, дори и да не е в ръцете на притежателя си. Алек натисна бутона за презареждане и първата ракета с тихо изщракване влезе в цевта. Свали прицела, постави го в пасивен режим и небрежно го прокара из цялото заведение опитвайки се да заприлича на обикновен любопитен турист. Щом фиксира друйдите закачи прицела на колана си, активира го напълно и се приближи към разнородната група. Явно жената беше получила още една плесница и от разцепената и устна се стичаше тънка струйка кръв. Алек се изкашля за да привлече вниманието им. Мъжът го погледна само за миг след което тихо изсъска някаква команда. Един друйд се спусна към Алек със зловещо боботене, настръхнал като таралеж с вградените си оръжия. Алек натисна бързо два пъти стартовия бутон на прицела и две ракети се понесоха към друйда. Машината рязко се завъртя, прихвана първата ракета и я унищожи, но втората ракета я достигна. Експлозията разруши силовия щит на друйда и го отхвърли назад. Алек измъкна пистолета и изпразни половин пълнител в контролния панел на машината. Друйда нададе тревожен писък и се свлече на земята, а по корпуса му пробягаха мълнии от разпадащите се енергиини вериги. Алек се извъртя стиснал в ръка пистолета си, очаквайки всичко друго, но не и това което видя. От жената и гардовете нямаше и следа. Едва сега осъзна колко глупаво беше постъпил, съобразявайки се със своите понятия за чест които явно нямаха нищо общо с тези на тъмнокосата жена. Оцелелите друйди кръжаха над главата на господаря си а щитовете им изведени на пълна мощност меко проблясваха. Мъжът го наблюдаваше мрачно, но странно, не изглеждаше по-ядосан отколкото преди миг. По скоро приличаше на баща, чийто син отново е извършил някаква глупост. Плътният му глас прониза тишината възцарила се в бара след изстрелите на Алек:
- Прибери този глупав пистолет, момче. Дилей - Ди извърши много глупости и не би ме учудило ако те е наела да ме убиеш. Въпреки, че повече ми приличаш на някой от онези нещастници, които твърдят, че честта няма нищо общо с парите. Да, определено не ми приличаш на наемен убиец. За това ще ти направя едно предложение - събирай си нещицата и по най-бързия начин напусни това място, като забравиш всичко което си видял или чул.
Mъжът спокойно се обърна и тръгна към един от страничните изходи на бара следван от оредялата си охрана. Преди да излезе се спря и отново погледна Алек:
- Но ако все пак си от хората на Дилей - Ди, то и предай, че съм съгласен с предложението и.
Мъжът напусна заведението, а Алек се зае да изпълни съвета му. Прибра оръжията си, потърси бармана за да заплати за кафето, но от торанианеца нямаше и следа. Или се криеше някъде в кухненските помещения, или по-вероятно в момента се свързваше със силите за сигурност. Алек сви рамене - барманът и преди не държеше особено да си плати кафето. Излезе от бара и се насочи към паркираните хелиотаксита. Канеше се да влезе в едно, когато чу, че някой вика след него. Може би торанианеца все пак беше размислил. Обърна се, но вместо прегърбената фигура на бармана от далечния край на площадката за кацане му махаше Киборгът, а не далеч от него стояха тъмнокосата жена и върколакът. Алек се намръщи. Ако смятаха да му благодарят, то определено бяха закъснели. Активира полетното табло и произнесе две думи:
- Долен град.
Докато машината затваряше купола на пътническото купе Алек видя как киборга се затича. Правеше скокове от по три-четири метра сякаш законите на гравитацията не важаха за него. Нищо чудно - помисли си Алек - навярно сред многото киберприсадки има и антигравитационен генератор в тялото си. Хелиотаксито се разкачи от платформата и стремглаво се спусна надолу оставяйки далече зад себе си красивата момиче и страхливите и гардове. Машината няколко пъти сменя въздушните трасета спускайки се все по ниско към основите на Мегаполиса. Постепенно въздушният поток се промени. Вместо колоните от аеролимузини и хелиотаксита сновящи между високите етажи на града тук движението беше почти изцяло превзето от тежките товарни фургони, покрай които като обезумели насекоми се стрелкаха джетове, топтери, флаери и какви ли не въздушни машини събрани сякаш от всички краища на Галактиката. Огромен глисер изненадващо се вклини в колоната разгонвайки по-дребните превозни средства и едва не сплеска хелиотаксито в металната колона на един от небостъргачите, които сега се извисяваха нейде в далечината. На таблото замигаха предупредителни светлини и машината се приземи по възможно най-бързия начин. Холопроектора се включи и учтива служителка на транспортната фирма притежаваща таксито обясни на Алек, че за съжаление поради опасност за машината и разбира се за неговата собствена безопасност не могат да го отведат по-близо, но могат да му предложат адресите на фирми намиращи се наблизо и отдаващи под наем наземни транспортни средства. Алек плати, махна за довиждане на съвестната компютърна симулация, която все още изреждаше имена и адреси и слезе от хелиотаксито. Огледа се, а мозъкът му отказваше да възприеме това, което виждаха очите му. Подобно на мишки в пита кашкавал обитателите на Долния град бяха изградили собствен град в основите на Мегаполиса използвайки всякакви подръчни материали. В непосредствена близост се издигаха инсектойдна колония оребрена с пластостомана и страшно наподобяваща древен готически замък, и потрошения корпус на зигутски крайцер останка от някоя отдавна отминала война над чиято входна рампа премигваше разкривен светлинен надпис приканващ всички да се присъединят към най-пикантните забавления в цялата Вселена. По стените сгърчени графити деляха пространството с истински произведения на изкуството създадени от улични художници. Дори в ранния предиобед тук беше сивкав полумрак, но по улиците крачеше, лазеше и прелиташе пъстро множество. Някъде избоботи иглен гранатомет, а в отговор се разнесе сухият пукот на високо скоростното оръжие. Тълпата вместо да се разбяга в търсене на укритие, просто ускори ход, а тук там проблясваха активирани индивидуални щитове. Може би уличните престрелки тук бяха ежедневие на което никой не обръщаше внимание с изключение на ранените. Алек се спусна от рампата на която го беше свалило хелиотаксито и се смеси с гъмжилото. До него бавно крачеше с четирите си многосъставни крака някакво измършавяло хоботесто същество, за което Алек нямаше дори представа от кой квадрант произлиза. Хоботът на четирикракия се изви и го подуши, след което надавайки квичащ вой се сви под главата на съществото. Алек не знаеше дали просто му бяха пожелали ,,Добър ден” или му бяха казали нещо от рода ,,Що не се изкъпеш бе?”. Но тези мисли бързо напуснаха главата му когато съзря табелата на която пишеше: ,, Последният оцелял” - само днес закуска и първо питие само за три кредита. Погледна кредитната си карта. Разполагаше с цели шейсет кредита. Почувства как започва да се влюбва в това място. Хлътна във входа очаквайки да види тълпа гладници лапащи закуските си. Отново се беше излъгал. Имаше двадесетина посетители и някой наистина закусваха, но повечето изглеждаха така, сякаш са заседнали в бара поне от няколко вечери. Най-трагичните случаи просто похъркваха на или под масите между празни кутии, контейнери и бутилки. Алек си намери свободно място на бара и се настани. Сякаш изпод земята пред него изникна мургав сиусианец с рошава, сплъстена на кичури коса. Гласът му леко предрезгавял от евтини никотинови заместители се извиси над музиката и шума на разговорите:
- Обичайното?
Алек сви рамене и кимна с глава. Барманът изчезна и след миг се върна носейки в едната си ръка чиния в която се мъдреше купчина задушени в подправки месни парчета, които след всичко което вече беше видял Алек спокойно можеха да бъдат и останките на последния клиент умрял от алкохолно натравяне в заведението. Поне гарнитурата от сварени картофи нямаше вероятност да крие някакви изненади. В другата си ръка сиусианеца носеше чаша в която се плискаше бледо синкава напитка. Щом остави всичко това пред Алек веднага поиска кредитната му карта. Отчете необходимата сума, върна му я и се зае с другите си задължения. Нямаше никакви прибори и Алек реши, че ще трябва да се справи някак си с ръце. Какво пък, нямаше да му се за пръв път, най-после нещо от обучението му в Изследователския център да му бъдеше от полза на този нов свят. Посегне да вземе една ароматна хапка, но в този момент почувства как нечия ръка легна на рамото му. Извърна се за да види кой този път е решил да му досажда. Оказа се досадничка - млада и по своему красива кетсианка му се усмихваше оголвайки комплект остри, блестящи зъби. Извитите и котешки очи мятаха закачливи искри, а мускулестото и тяло покрито с еластично трико, което повече показваше отколкото скриваше, излъчваше неприкрито предизвикателство:
- Здравей! - гласът и беше дрезгаво, мъркащ: - Не съм те виждала преди тук?
Алек реши, че храната отново ще трябва да почака. Посегна към питието, но преди това махна на бармана, посочи чашата и след това кетсианката. Сиусианецът кимна и още една чаша с бледо синя напитка се появи на бара. Кетсианката кимна в знак на благодарност и отпи. Алек последва примера и, и усети как хиляди огнени потоци преминаха през гърлото му. Едва успя да си поеме дъх и изръмжа:
- О, мамка му!
Кетсианката го гледаше с неприкрит интерес:
- За пръв път ли пиеш соликс?
Алек кимна и с усилие на волята отпи още една глътка. Този път ефекта не беше толкова страшен. Огнената течност премина безпрепятствено през изгореното му гърло и приятно сгря гърдите му.
- Какво да ти кажа. Истината е, че всичко това - Алек обходи с ръка заведението, имайки в предвид целия Корарис - е нещо напълно непознато за мен.
Кетсианката остави чашата си и погледна Алек, така сякаш за миг тялото му се беше покрило със слуз и отровни шипове. Канеше се да я попита да не би с нещо да я е обидил, когато тя изсъска:
- Патриции!? Не мога да повярвам. Бях чувала, че понякога слизате в Долния град, но никога не съм мислела, че ще срещна някой. Е, как изглежда живота на низшите твари през погледа на един от богоизбраните. И къде си скрил охраната си. Би трябвало да знаеш, че тук е твърде опасно място, а се съмнявам, че можеш да си служиш с някое от тези оръжия.
Алек се намръщи. За втори път през този ден приятелското му отношение се тълкуваше неправилно. Отпусна ръка и погали матираните части на автомата:
- Грешиш, стрелям отлично и умея да си служа с оръжие. И просто за информация - сражавал съм се на повече планети отколкото ти си посетила през краткия си живот, но за пръв път съм на Корарис. А сега се разкарай!
Обърна и гръб съсредоточавайки се върху остатъка от питието си и полу изстиналата си закуска. Но кетсианката не си тръгна. Сложи ръка на лакътя му и тихо проговори:
- Съжалявам войниче. Не мислех, че ще се намери наемник, който да не е стъпвал на Корарис….- гласът и рязко секна прекъснат от тихо ръмжене:
- Стига си си губила времето! Намерили сме ти клиент.
Алек се завъртя и едва не навря нос в лицето на притежателя на страховития глас. Беше кентавър в разцвета на силите си, с тъпо изражение и поглед подсказващ за твърде много алкохол или наркотици. А може би и двете. Той сграбчи кетсианката за ръката и я дръпна толков рязко, че тя не успя да стане от стола си и полетя към мръсния под. Кентавърът се надвеси над нея, ръмжейки ругатни. Алек знаеше, че ако отново се намеси само ще съжалява, но и кетсианката се беше държала с него почти човешки пък било то и по професионално задължение. Въздъхна и побутна разбеснелият се кентавър. Той рязко се завъртя за да види кой се осмелява да прекъсва заниманието му. Тъмните му очички разположени под ниско ръбато чело се взряха в Алек:
- Ти пък кой си?
- Аз съм клиент на дамата и мисля, че съм с предимство.
- К’во? Предимство!? Аз определям чий ред е да използва плюшената кукла. Хайде изчезвай! - посегна да го блъсне, но Алек вече се беше оттласнал от стола си и изрита кентавъра в гърдите. Това не беше удар, който можеше да събори такъв звяр, но го накара да залитне и да отстъпи крачка назад. Алек се плъзна между краката на кентавъра и заби юмруци в основата на втория му гръден кош. Кандидат биячът изпръхтя от болка и бавно започна да се свлича върху внезапно омекналите си крака. Алек се претъркаля за да не бъде смазан точно в момента на победата си. Сграбчи в юмрук сплетената на тънки плитки грива и изви главата на противника, така че очите им отново да се срещнат:
- Е, не мислиш ли, че все пак имам някакво предимство?
- Пред него може би, но не и пред нас. - гласът дойде някъде отстрани. Алек отскочи и това му спаси живота. Ред от пулсови мълнии проряза пода там където беше стоял само до преди миг. Измъкна автомата и потърси укритие. За съжаление единствено тялото на поваления кентавър представляваше някакво прикрие. Надяваше се, че приятелчетата му ще се въздържат да стрелят по един от своите.

(Следва)