автор: krasavitsa

Едно беше сигурно - че след това всеки от тях се завръщаше пак и пак към всяка отделна дума, към всяка усмивка и жест, повтаряше си ги наум, наслаждаваше им се, задържаше ги в стоп кадър, понякога си представяше
съвсем други продължения от тези, които си бяха позволили всъщност, естествено и погледите не бяха пропускани, макар и да не си позволяваха двусмислия, не, двусмислия никога, толкова чисто и светло беше приятелството, толкова открити разговорите, които непрекъснато ги тласкаха един към друг.
В неделя – среща, радост за душата, празник на сърцето, той негласно постанови тази периодичност, на която тя се подчини доброволно и без да задава никакви въпроси; не я питаше дали няма други планове, идваше направо да я вземе от вкъщи в точно определен час, без да се обади предварително, без обяснения, като нещо, на което той имаше право, а тя пък нямаше никакво право да му откаже, толкова беше убеден, че срещите им са удоволствие и за нея. Тя не питаше къде ще отидат, следваше го доверчиво и покорно, и с тази си покорност му показваше, че го приема едва ли не за свой господар, което пък беше малко неестествено, защото всъщност той беше тих и незабележим. Наистина, имаше много достойнства, но и те бяха някак тихи и ненатрапчиви като него, докато нейното присъствие беше нещо, което никога не минаваше незабелязано.
Не че се стараеше да направи впечатление, просто енергията бликаше от нея някак естествено, като от малко коте, което винаги търси с какво да се заиграе, гледката беше приятна, смехът й радваше, чувството й за хумор понякога бодваше неочаквано като малки ноктенца от лапичка и наоколо винаги беше весело, защото тя говореше много и с удоволствие, а и беше добър разказвач и на всички им се искаше разказът й да продължи още, дори и когато беше ясно, че няма какво повече да се каже, като в онзи случай, когато в мълчанието след последните й думи някой попита “и какво после?”, а тя отговори “как какво, и аз бях там, и ядох, и пих, по брадата ми тече, в устата ми не влезе” и след бурния смях на компанията за първи път си позволи да му каже пред всички “тръгваме си, нали?”.
За онези, които знаеха за срещите им, това приятелството беше много странно, защото външно никак не си подхождаха, а и те като че ли го криеха, избягваха да споменават един за друг и понякога дори не си говореха пред другите. Не ставаше ясно какво точно ги свързва, а и те самите може би все още не знаеха, но това, в което бяха сигурни и двамата беше, че то не иска публичност, прекалено деликатно и само тяхно беше, не обичаше чужди погледи и любопитство, не искаше да се преструва на нещо, каквото още не е станало, а какво ще стане, и двамата не знаеха още, затова му осигуряваха покоя на неизвестността. Духовните им приключения из различни области, споделянето и обсъждането на колебанията им помагаше да се изграждат, всеки себе си, но и един друг, и това беше много важно и за двамата. Никога не се питаха как са минали шестте дни, нито си разказваха, освен в случая, когато той й каза, че следващата седмица няма да дойде, защото ще пътува, и я попита с лека насмешка какво иска да й донесе, а тя, като да беше отдавна готова с отговора, изтърси “клончето, което докосне шапката ти, разбира се”.
Това приятелство не търпеше ярка светлина и празен шум, енергични движения и чуждо присъствие, затова никога не отидоха заедно да танцуват, имаха си различни компании за това и когато, отървали се вече от излишната енергия, се срещаха, движенията им бяха вече бавни и премерени, внимателни и точно изчислени, за да могат да бъдат достатъчно близо един до друг, но да не се докосват. Случайните докосвания ги смущаваха и негласното им споразумение да се преструват, че не са се случили, ги превърнаха в нещо срамно и неподходящо.
Срещите им бяха като в читалня, където всеки разлистваше страниците на душата на другия тихо, внимателно и с уважение, а страниците доверчиво се оставяха да бъдат прочетени.
Общуването им се състоеше от интелектуални трепети, толкова изискани, че за материалното нямаше място, то трябваше да бъде забравяно, пренебрегвано и отблъсквано. Никога не успяха да се наприказват, потъваха в някаква извисена духовна субстанция, една реплика пораждаше друга, едно разбиране - друго и понякога, убедили се за кой ли път, че няма да успеят да започнат спор, тръгваха нанякъде, накъдето им видят очите, но придружени от увереността в пълната хармония на възприятията и чувствата си, о, какво приключение беше това след приключенията им един в друг. Ходеха за кестени през есента, които всеки пазеше после дълго за спомен, за напъпили клонки през пролетта, а веднъж той я заведе на едно място в парка, където беше сигурен, че ще видят катерички и предвидливо носеше орехи в джоба си, и наистина катеричките дойдоха, очите им бяха кафяви като нейните, а тя се възторгваше толкова по детски, че го накара да се почувства много стар и снизходително мъдър, което той не пропусна да отбележи с нескривано удоволствие, разбира се, а тя се засрами, изплашена, че е заприличала на романтична девица от сантиментален роман.
Дали се обичаха? Никой от тях не си задаваше този въпрос, толкова отговорно и дори страшно им звучеше, а не бяха готови, не им се мислеше толкова сериозно, стигаше им опиянението от това да бъдат заедно, да си задават въпроси, да се задълбочават винаги в отговора, да чувстват това, която ги свързваше, макар и да не можеха да го определят точно. Имаше привличане, но някак странно, не физическо, въпреки че... реката е дълбока, а планината висока, както се казва в песента на оная дива лъвица, която слушаха, но винаги поотделно, защото тази страст, която бликаше от нея, нямаше нищо общо с това тихо привличане помежду им. Затваряха се в общуването си, обвиваха го в невидима обвивка, която ги пазеше от външния шум и врява и сами, но заедно се наслаждаваха на тези цялостност и завършеност, които постигаха и от които и двамата имаха нужда. Никога не си определиха граница, движеха се в един свят, достъпен само за тях, в пространство без ясни очертания като два облака на духа с непрекъснато променяща се форма, трептяща духовна материя, всеки излъчваше себе си, а другият го възприемаше от почтително разстояние.
И тъй като никога не протегнаха ръка един към друг през това пространство на споделена духовна близост и очарователна неопределеност, то постепенно се отдалечи в мъглата на времето, затворено в своята сияйна обвивка, и остана щастлив спомен и за двамата – завинаги.