автор: anonimapokrifoff

Не можеш да разбереш с какво толкова я привлича това градче, забравено вероятно и от дявола. Или по-скоро не се опитваш да разбереш, защото просто ти е омръзнало врънкането й да я заведеш в Трън. Сигурно пак е чела някъде нещо и мухата е влязла в главата й, а самата тя се държи по-досадно и от насекомото.
Предишната й географска мания беше Мелник, но ти удържа на атаките – да не си луд, че да се претрепеш от каране като куче, и то точно в почивните дни! Обичаш да си вкъщи и да не вършиш нищо, а тя си мре за пътувания и заведения. „Само осемдесет километра са до Трън”, казва, разгънала картата,а ти отвръщаш: „Осемдесет плюс осемдесет колко прави? Няма пари.”
Все пак в ранните часове на следобеда се предаваш и тръгвате. Колкото повече се отдалечавате от София, толкова по-пуст е пейзажът. Обезлюдени села и сняг, сняг. Красиво и мъртво. Но в едно от тях има човешко присъствие – кръчмата работи. От разправии не успяхте да обядвате и спирате. Посреща ви старец, поръчвате си пилешка супа – носи ви я жена му, побеляла пъргава бабичка. Много е вкусно и твоята я пита за рецептата: така научава, че за съжаление бульоните „Маги” са завзели и този затънтен край.
Продължавате. Едно и също: голи чукари, залесени хълмове, схлупени тихи къщета със слепи прозорци. Слънцето е залязло, здрачът се напластява и оцветява снега в лилаво. Спирате за по цигара, а в ниското под вас са се умълчали трийсетина съборетини, в които някога е избуявал и цъфтял живот, а сега няма и следа от него…

Продължението на разказа може да прочетете в сборника "Сонет 130" на Издателство "Жанет 45"