автор: nikoi

"Ако животът бе такъв наркотик,
като любовта,
щяхме да сме безсмъртни."
Пламен Бочев

Не ми помага вече нищо
и никой бог не ми помага:
главата ми е черна дупка -
изсмука две вселени разум.
Сърцето ми е аритмично
и скоро, чувствам, ще избяга
с неподкования Пегас
нанякъде - да се запази.
Не искам никакво безсмъртие,
но за умиране е рано
и уморено се напускам
с таблетка бял изкуствен сън.
Събуждам се със вик безсилен,
а гърлото ми е продрано
от ноктите тишината,
издраскали си път навън.
Животът ми е кофеинов
и не понася транквиланта
на свръхчупливата любов
и собствената си чупливост.
И думите са свръхпод(р)обни
на раните от залежаване
върху надеждата за слънце,
която с всеки ден изстива.