автор: secret_rose

А сърцето познава
свещения, тъмен език.
И когато пълзя по очи и не смея да вгледна взривява основи и други безмълвно гради първи някога, някога били последни.

От сърцето сълзи
най-свещения тъмен език.
И пороя над мен бута мостове, нови съгражда. Пренарежда вселени, изгубили първия миг и последния стон, преналети с Давидова жажда.

И сърцето шепти…
най-свещения, тъмен език.
Като люлчина песен… и псалм, по-безмълвен от ласка. И грифона на моята гибел, с последния вик сдира късове грапави в бялата, пареща маска.

Пада новата нощ…
Богу – Божие. Моето – мене.
Светлината изтича, ограбила сухите вени.
А в сърцето пустини поглъщат свещените мощи на незнайния тъмен език, от деня ми погребан.