“Far above the city streets
Sits the queen of apathy…”
- Говори ми – примоли се той. Очите му проблеснаха в тъмата и проплакаха някъде дълбоко в нейния поглед. – Моля те, говори ми...
Гласът му заглъхна, застърга сух и неуверен по ръба на леглото, увисна като стар обесник помежду им и издъхна. Тя мълчеше.
Той се изправи – трудно, непохватно. Тялото му разцепи мрака като блед, призрачен кораб, но веднъж напуснал леденото пристанище на леглото, заплува леко към вратата. Зад силуета му пружината на матрака изви прощален вик. Мъжката ръка застина върху бравата, но очите му откриха само женския гръб върху измачканите чаршафи.
Тя мълчеше – и когато вратата се тракна с гарванов крясък зад плещите й , въздъхна и продължи да мълчи.
Защото... какво да му каже? Дванадесет години и какво? Нищо. На седемнадесет обещанията летят като страници на нова книга и си смел, и си силен, и светът сякаш само теб очаква... Но днес в очните ямки тегнат не лилавите ученически нощи, а сивите предиобеди на средната възраст. Зад клепките се върти избледняла филмова лента, но не на невкусено бъдеще, а на изминалия ден – на всеки божи ден...
Знае ли той как лютят празните следобеди, когато се върне ни жива, ни умряла от работа? Колко по-трудно е всеки път да изтръскаш умората от гънките на дрехите, прахта от обувките, студа от косите и оловото от гърдите? Да захвърлиш всички следи от вятър на прага . Да излееш горчивата вода от снощните чаши, без да търсиш следите от неговите устни. Да сложиш всяко нещо на мястото му, без да слушаш въздишките на костите. Да преметеш, да измиеш, да се завъртиш като уханна хала над печката, да напоиш прежаднелите цветя, да събереш пръснатите му ръкописи от масата (без да се търсиш неволно между редовете) , да затвориш разбягалите се по столовете дрехи (без да си спомняш допира му )... Вода, прах, стъпки, мебели, ъгли, горе, долу... А мракът безмилостно пъпли по первазите, лази по прага, шепне под шкаовете, съска край саксиите. И времето, секундите я хапят по петите... Но той си идва и пак трябва да се сложи хляб и сол на масата и онази, слънчевата усмивка на устните. Ръцете, загрубели, да станат пак нежни, очите, насълзени, пак да го помилват, думите , натежали – да го излекуват.
А после хладината на банята и шумоленето на завивките, та чак тогава...
Но тогава й се плаче. Вие й се като вълчица, стене й се като северен вятър. Кой веднъж я докосна нежно, кой я помилва, кой я излекува нея, скритата, мълчаливата – малката й душа? Кой загреба с шепи от синевата и пред пресъхналите й уста я поднесе? Кой й помълча, кой я заговори?...
Ден след ден да чака дъжд, а лед да се сипе от небесата. Да копнее за слънчев злак, а да диша режещ вятър. И не лазурна сладост – здрач да пада със зората...
Плаче й се. Но сълзи не идват. На дъното на очите, на ръба на сърцето, на прага на душата, току до онова, за което се кълняха някога , че е любов, там сега се трупа тежка, непроницаема умора.