автор: thefaceoftheshadow

Вътрешността на църквата бе притихнала в този мрачен петъчен следобед. Свещите протягаха огнени пръстчета към изрисувания купол. Восъкът се стичаше и с всяка секунда, те все повече и повече се смаляваха. Както годините минаваха с всяка изпита капка живот.
Но в светия храм времето спираше. Тук хората идваха, за да изповядат себе си, да покажат истинските си лица и да се опитат да усетят божията доброта със затворени очи. Място, тъй красиво и чисто, че те забравяха за миг реалността и насред икони и молитви, проникваха дълбоко в сърцата си. За да се опитат да полетят в небето от вяра, от което имаха нужда.
Понякога малкият пламък на свещта ги сгряваше повече от която и да е камина. Осветяваше лицата им, осветяваше живота им и пътя, който се опитваха да намерят. Свели глави, те тъсреха отговорите, които обикновения свят единствено им бе загатнал. Отваряше още по-широко раните, които и без това кървяха всеки божи ден.
Тази църква не бе от най-големите, но се отличаваше с нещо красиво. В края на олтара, се издигаше огромен прозорец от цветно стъкло. Цветовете бяха сътворили Иисус, сина божи, изправил се над всички, сякаш все още неговата могъща сила можеше да вдъхне живот на една отминала доброта. И понякога наистина сякаш нещо се събуждаше в стъклото. Когато слънцето огрееше по нежните му цветове, те сякаш оживяваха и караха болката в хората да замлъкне пред едно друго величаво чувство. Тогава те се чувстваха сигурни, сред прегръдките на един възкръснал Христос.
Днес обаче, бе мрачен ден. Огромният прозорец си беше просто красиво цветно стъкло. Хората продължаваха с глухите си молитви, сплели ръце, в поредната умираща мисъл. Тишината бе разбита от бавни стъпки. Плахи и тъжни, те сякаш принадлежаха на старица или старец, вървящи по пътеката към страшния съд. Но на мястото на обречения стоеше една млада жена. Облечена в модерните дрехи на бизнес дама, тя вървеше напред с болезнено празен поглед. Вървеше право към големия прозорец, търсеща помощ от студеното стъкло.
А това беше Емилия Маринова, известната редакторка на едно от най-четените български списания. Славеше се с коректната си работа и нюх за успехи. Всички хвалеха нейния талант да избира най-добрите статии и дори да пише такива. Изданията й се прочуха далеч извън границите на родината й, и изведнъж тя се бе превърнала в световно известна личност. Нещо, с което малко хора можеха да се похвалят. Нещо, което за повечето бе достатъчно, за да бъде най-щастливия човек на света.
Но с придобиването на творчески нюх и гонене на илюзиите си, тя бе забравила за онези, които бяха най-близки до нея. И особено за един мъж, който тя приемаше за даденост. Той просто трябваше да се примирява с нейните закъснения. Трябваше да живее живота, който двамата деляха сам с едни мечти, които се бяха превърнали в утопии. А колкото до нея? Тя се радваше на успехите си. Наслаждаваше се на омразата и уважението, които я пронизваха от чуждите очи. Усмихваше се дори и на критиките. Когато нещо не беше направено добре, то просто бе поправяно. Когато нещо не й харесваше, то беше заменяно от друго. Колко просто...
Докато онзи, забравения мъж, не се превърна в една развалина. Преди седмица той се бе върнал със страшните резултати от болницата. Смъртоносна болест бе поразила кръвта му, сърцето му, тялото му... Той крееше във вината, която Емилия така и не бе почувствала. И тогава младата жена отвори очите си за онова, което до вчера бе отричала:
Тя имаше всичко. Докато не осъзна, че не може да обича.
Прие новината равнодушно, сякаш някой й съобщаваше за поредното събитие. Присви устни и поклати с глава. Остави неизказаните думи да доубият онова, което бе останало от миналото й. И след това се ужаси от себе си. Сърцето й затуптя по-силно отколкото някога бе туптяло. От очите й затече реката от неизплакани сълзи, които бе сдържала.
Прехапа устни пред гигантския образ на спасителя. Очите й отново се напълниха с вълните на слабостта. Те бързо потекоха от очите й. А тя... рухна.
Сплела ръце в молитва жената се просна на пода, молеща шепнешком Иисус наистина да излезе от своята красива стъклена обител и да й покаже правилното решение. Да отключи у нея чувствата, които тя просто бе забравила.
-Моля те...-шепнеше тя-Моля те, покажи ми онова, което слепите ми очи не могат да видят. Покажи ми онова, което може да ме спаси от моята болест. Онази, която те убива, за да те възроди все по-умиращ и по-умиращ. Дай ми лека, с който да мога да излекувам онези, които толкова обичах някога... Нека отново да ги обичам... и да имам силата да ги спася...
Тя вдигна насълзения си поглед. Стъклото мълчеше.
-Научи ме да обичам...
Няколко мига нищо не се случваше. Тя чакаше свила се на ледения под, а очите на останалите няколко посетители, бяха посветили по една сълза на клетото създание.
И тогава слънцето изгря....
Очите на Иисус сякаш я погледнаха. Ръцете му сякаш се протегнаха да я погалят. Неговите устни се извиха в усмивка от любов и доброта. Лъчите докоснаха стъклото и го превърнаха в отговор на всички изкрещяни, изшепнати и неизговорени молитви. Те погалиха лицето на страдащата жена и я накараха да се изправи отново на крака. Тя погледна към любимия лик на стъклото и затвори очи.
-Топлината ти ще ме води напред...
Облаците се бяха разкъсали. Дъждът се бе превърнал в пролет. Както навън, така и в една душа, която най-накрая бе намерила своя спокоен пристан, от който да се бори и обича.