автор: kia

Бяха едно тяло с две туптящи сърца. Не, каква ти любов. Тя си плю на петите. Преди това прилежно сгъна бялата си нощничка още преди телесните течности да я зацапат.
Два чифта крайници се впиваха в лепкава кожа, оплитаха се едни о други в търсене на експлозията, която ще ги обездвижи. Бесен ритъм на чисто физическо удоволствие пришпорваше сърцата „По-бързо, по-бързо, изоставате”. И те бързаха – замаяни от притока на адреналин и ендорфини. Приглушени крясъци и сподавени стенания се блъскаха в стените на тъмната стаичка и се връщаха като бумеранг към безформеното органическо чудовище. „Сърцата умират” – страхливо шепнеше любовта и се подаваше като гузен воайор от скривалището си.
Настъпи тишина. Чудовището се раздели на две и в здрача на изгряващото слънце се откроиха сенките на двете ни тела.

***
За първи път в живота си се протегнах така, както си представях протягането. На абсолютното блаженство чудесно му пасна едно продължително котешко опъване на мускулите в две противоположни посоки, увенчано с тотално отпускане на всяка една фибра от тялото ми. Консервирах позата в детайли от розов роман, когато бях на 12.
Проблемът е, че трябва да останеш сам, за да се насладиш на преживяното. По извратено правило обаче има и друг. Стои изправен гол до прозореца, полускрит зад псевдо плътни завеси и в един от вариантите на реалността - пуши.
Казва се Сам. Запознахме се някъде. Мястото беше прилично – коктейл или коледно парти. Валеше сняг, аз нямах кола, Сам ме изпрати до вкъщи и не пожела да си тръгне. Виждам, че и сега се колебае. Това е основният му проблем – вечното колебание.
Със Сам сключихме сделка за взаимно забавление. Сега, той искаше да предоговори условията. Случва се един от двамата да бъде битовият елемент, който мисли за прагматично удължаване на забавлението. През последните пет минути Сам взе решение това да бъде той.
Изчаквам го – възпитанието изисква поне да имитирам възпитание.
- Какво ще кажеш да излезем някъде в петък? – най-накрая проговори Сам.
- Да излезем? Като на среща ли – правя се на учудена аз.
- Не като, ще бъде среща – раздразнено уточнява той.

Не, веднъж вече изпробвах тази версия. Неотдавна имаше един мъж. Срещата става две, попадаш в мрежа от познати и непознати лица, твои, негови, появяват се общи редици от мъжки и женски дрехи, върху чашата ти има отпечатък от мъжки устни, на плажа до теб лежи той, вилицата ти е с мъжко ДНК, а красотата на безформеното органическо чудовище се стопява.
- Върви си. И така сме си добре.
Той си облича и ме гледа странно.
- Знаех си, че ще откажеш.
- Ще ти звънна – успокоявам го аз и се усмихвам блажено при трясъка на вратата.
- Вече можеш да се покажеш – провикването ми е малко пресилено за размера на стаята.
С едва доловими стъпчици Любовта излиза от скривалището си и се настанява на някакъв стол до прозореца. Сложила си е бялата нощница. Притиска крака до гърдите си и ме поглежда гневно – укорително.
- Остаряваш, знаеш ли – напомня ми злобно.
Хвърлям и една блестяща усмивка и се приготвям за сън без сънища.
- Кога по дяволите ще ме допуснеш в играта – тихо пита тя.