Привет, Anonymous » Регистрация » Вход

Сдружение ХуЛите

Посещения

Привет, Anonymous
ВХОД
Регистрация

ХуЛитери:
Нов: Nela
Днес: 0
Вчера: 2
Общо: 14146

Онлайн са:
Анонимни: 883
ХуЛитери: 6
Всичко: 889

Онлайн сега:
:: LeoBedrosian
:: pinkmousy
:: Icy
:: nina_nina
:: LioCasablanca
:: GalinaBlanka

Електронни книги

Вземи онлайн електронна книга!

Календар

«« Април 2024 »»

П В С Ч П С Н
1234567
891011121314
15161718192021
22232425262728
2930         

[ добави събитие ]

Екипи на ХуЛите

Публикуващи администратори:
изпрати бележка на aurora aurora
изпрати бележка на alfa_c alfa_c
изпрати бележка на viatarna viatarna
изпрати бележка на Valka Valka
изпрати бележка на anonimapokrifoff anonimapokrifoff

Издателство ХуЛите:
изпрати бележка на hixxtam hixxtam
изпрати бележка на BlackCat BlackCat
изпрати бележка на nikikomedvenska nikikomedvenska
изпрати бележка на kamik kamik
изпрати бележка на Raya_Hristova Raya_Hristova

Координатор екипи и техническа поддръжка:
изпрати бележка на Administrator Administrator


С благодарност към нашите бивши колеги:
mmm
Angela
railleuse
Amphibia
fikov
nikoi
намали шрифтанормален шрифтувеличи шрифтаРаничката
раздел: Разкази
автор: na_de

- Бабата на Верка идвала! – рече Ясен. - Била много сърдита...
Знаех си аз.
Добре, че ме е нямало тогава...
- Заради неизвинените сигурно – казах – дето и ги написах на Верка...
- Не, госпожо! – отвърна той - Заради раничката и!
- Отиде при директора! – допълни Еми.
Заради раничката на малката Вера?
Все още не разбирах.
Сутрин идват сами на училище. Верка върви уверено по калната улица, голямата Люба я следва и внимателно заобикаля локвите...
Люба е с хубави червени ботички, с ново, червено яке, ярка, чак грее, гологлава, на гърба с нова розова раница.
Веркината раничка е също розова, само че мръсна, стара, като че извадена от някоя боклуджийска кофа, неприятно ти е да я гледаш, камо ли да я носиш!
Ще кажете, много и пука на Вяра! Но не е така... Другите деца, щом влязат, закачват раниците си отстрани, а тя бърза да я скрие под чина... Има още няколко като нея в класа... Виждам как другите деца гнусливо се отдръпват и ги избягват... и аз се чувствам безсилна да ги защитя...
Мислите ли, че децата не усещат всичко това?
Раничките на повечето деца са нови, красиви, сменят се по два-три пъти на година.
Верка се опита веднъж да я замени с малка дамска чантичка, не знам откъде намерена, но не можа да побере в нея учебниците, и пак си продължи със старата.
Мислите ми прекъсна една от леличките. Директорът ме търсел.
Е, започва се! Каквото и да е, да се свършва най-после...
В кабинета на директора заварвам и баба Люба. Гледат ме изпитателно.
- Колежке – казва уморено директора – имаме ново оплакване!...
И на него не му е лесно. Чудя се какви ли му ги е наприказвала!
- Ако е за отсъствията... – започвам.
- Не е за отсъствията! – прекъсва ме директора. – Жената идва от социалните...Да сте им давали някакви други сведения за социално слабите деца?
- Майката избяга, бащата стои в къщи, няма работа – подкара пак бабата на Верка – аз сама гледа тези две малки деца... отивам в социалните, социалните подиграват мене, „мръсни цигани” – така казват!
Взе да ми просветва...
Социалните служби са в центъра на големия град. Нова сградата от бетон, алуминий и стъкло, сякаш държавата иска по този начн да покаже могъществото си, превъзходството си над обикновения човек.
Ищецът, застанал пред нейното величие и блясък, още преди да прекрачи лъскавия праг, трябва да осъзнае своята нищожност и да се изпълни със страхопочитание и покорство...
Вътре, зад гишета от всякакъв калибър, най-малко стотина чиновника усърдно и безкористно се трудят за блогополучието на гражданите...
Една от задачите им е да посещават от време на време социално слабите семейства и да следят за условията на живот... но ако бяхте вие на тяхно място, щяхте ли да напуснете топлата уютна канцелария, да газите калните улици на квартал „Джунгла” и да се завирате в схлупените къщурки и коптори, където живеят по десетина-петнадесет човека?...
Слава богу, ние, учителите, сме на линия!
Хората са му намерили лесното, просто звънят и ни питат...
- Някой госпожа казал, идва със стара раница моята Верка! Лъжа това!... – продължава Веркината баба.
По стара традиция учителите ги товарят със всичко и накрая винаги опираме пешкира.
Спомних си, че преди няколко дни позната от социалните наистина ми се обади, поиска сведения за децата и аз и ги дадох, споменах и за Верка...
Директорът очакваше отговора ми.
- Не знам. – рекох. – Мен никой не ме е питал!
Би втория звънец. Гледам по-бързо да се махна, докато баба Люба не е запалила пак фитила:
- Щом няма друго...
- Ами това е – казва директора – ако случайно разберете нещо...
Да, да... как ли не!
А отвън, незнайно защо, почувствах някакво съчувствие и симпатия към пълната стара жена със съсухрено лице, която остана в дирекцията.
Социалната служба е онова деликтно звено между държавата и нуждаещия се, посредникът, който трябва да помогне, ала така, че тази помощ да не прозвучи като унижение и подигравка....
Но нима не се чувстваме и ние така, във всяко друго държавно учреждение, където ни карат да се нареждаме на опашки или да обикаляме от гише на гише...
Аз познавам хора в инвалидни колички, които не отиват и не получават полагащите им се помощи тъкмо поради унизителните процедури, на които ги подлага държавната бюрократична система, някакви правила, измислени сякаш нарочно, за да унизят човешкото им достойнство.
В по-горните класове ние учим децата, че в природата има една висша сила, все още необяснима, но всеобхватна и безгранична, която по някакъв странен начин е винаги една и съща, константна величина, независимо дали говорим за галактики и планети или за най-дребните и нищожни твари на земята, и която движи света – силата на гравитацията.
Но това не е истина.
Съществува и друга, също толкова мощна и неизменна сила, която движи света. За нея не се споменава в учебниците...и смисълът и засега все още ни убягва. Наистина, хората са различни: има умни и глупави, добри и лоши, богати и бедни...
Ала, незнайно защо и по някакъв странен начин, и най-богатият, който живее в прекрасна къща в центъра на града, и последният бедняк от крайните коптори на квартал „Джунгла” - всеки има едно и също достойнство!


Публикувано от Administrator на 05.03.2011 @ 15:57:59 



Сродни връзки

» Повече за
   Разкази

» Материали от
   na_de

Рейтинг за текст

Средна оценка: 5
Оценки: 7


Отдели време и гласувай за текста.

Ти си Анонимен.
Регистрирай се
и гласувай.

Р е к л а м а

Лопата218
автор: nickyqouo
389 четения | оценка 5

показвания 32985
от 125000 заявени

[ виж текста ]
"Раничката" | Вход | 9 коментара (21 мнения) | Търсене в дискусия
Коментарите са на публикуващия ги. Ние не сме отговорни за тяхното съдържание.

Не са позволени коментари на Анонимни, моля регистрирай се.

Re: Раничката
от tomatroev на 05.03.2011 @ 16:44:37
(Профил | Изпрати бележка)
Е, всеки си има по една такава раничка... на гърба или в душата!

Мехлем е разказчето!:))


Re: Раничката
от haboob на 05.03.2011 @ 17:54:41
(Профил | Изпрати бележка)
Харесва ми как разказваш, na_de!


Re: Раничката
от sineva на 05.03.2011 @ 23:18:53
(Профил | Изпрати бележка)
Много много харесах Наде!
Да мила!
Всеки има достойнство!
И много боли, повече от физическа рана, когато се опитват да ти го потъпкат!
Много добра разказвачка си, Наде!
Умееш да владееш читателя!
А това е че засягаш житейските, истинските проблеми и защото
си надарена с голям талант и имаш изразена силна гражданска позиция!
С обич!:)


Re: Раничката
от mariniki на 06.03.2011 @ 17:04:56
(Профил | Изпрати бележка) http://mariniki.blog.bg/
винаги истински и затова
така завладяващи са твоите истории, Наде..
чета те с удоволствие, понякога се смея, друг път тъгувам...
сърдечен поздрав, за теб.


Re: Раничката
от anelim на 06.03.2011 @ 17:24:57
(Профил | Изпрати бележка)
Отново прекрасна история. Раничка за учебници ли е това или РАНА в човешката душа? Поздрави за разказа, за личната позиция и за това, че ми харесва да чета произведенията ти!


Re: Раничката
от Vesan (proarh92@abv.bg) на 06.03.2011 @ 21:02:15
(Профил | Изпрати бележка)
Поздравления за позицията! Споделям я напълно. Само с едно не съм съгласен - достойнството не е само по себе си даденост на човека, то се заслужава с човешко поведение и в този смисъл често хората от крайните квартали имат по-голямо достойнство от богатите бездушници и самодоволните бюрократи.


Re: Раничката
от barona_36 (dendi38abv.bg) на 09.03.2011 @ 18:15:41
(Профил | Изпрати бележка)
Ама и в прозата си оставаш Поет, Наденце“ Поздравления, Надюша. Ив


Re: Раничката
от 4erGologan на 20.03.2011 @ 08:12:45
(Профил | Изпрати бележка)
Такава е действителността...


Re: Раничката
от ina_krein (ina_krein@abv.bg) на 20.03.2011 @ 18:03:29
(Профил | Изпрати бележка) http://inakrein.blog.bg/
Много въпроси поставя текста. А отговорът може да бъде различен за всеки от нас.
Поздрав!