автор: svdonchev

Той лежеше на болничното легло, дребен, жилав старец, изправен върху три възглавници и наметнат с плетена селска жилетка без копчета. Тя стоеше права до прозореца, на същата възраст като него - мургава старица със син шал, сега превърнат в кърпа за глава и оранжево палто, бяло от нафталинения прах по яката.
Гледаше хитро с кръглите жълти очи на птица, тропаше на място, а над полуботите й се открояваха разплетените вълнени влакънца на чорапите. Ядеше лакомо шоколадова паста и трохите я кацаха като мухи. Стареца я следеше живо над ръба на проснатата жилетка.
- Гледаш като вълк! - каза възмутено тя. Един шоколадов залък се претърколи по брадата й, ръката й се стрелна като светкавица, кокалеста, със сини старчески петна и го улови.
- Като какво гледам? - попита той.
- Като гладен вълк гледаш!
- Все едно си виждала ти вълк!
- Да...само ти си виждал вълк...знаем!
Той въздъхна и погледна навън, зад стъклото облепено донякъде с пожълтяла хартия вместо болнични щори, два гълъба се разминаваха по ламаринения перваз като въжеиграчи, научили се вече да търсят остатъци от храна, защото всички болни оставяха завързаните си торбички там.
- Крака ми леко тупка! - каза стареца и погледна към крака си, малко по-голям от другия, приличаше на водопроводна тръба под чаршафа.
Тя дояде пастата, огледа се за кошче със смачкания целофан в ръка, но не видя и го пъхна в джоба на палтото.
- Доктора каза, че си доста по-добре от вчера! - му каза.
- Кой доктор...оня дето иска парите ли?
- Не, другия, плешивия! - каза тя и за всеки случай погледна към вратата. - Пари ще ми искат те...ти няма да се обаждаш...аз ще се разправям...само мълчиш и пъшкаш, като да те боли много!
- Ама мен не ме боли толкова!
- Боли, не боли, мълчиш...пари им дай само на тях... добре че му дадох само сто... иначе и двеста да му дадеш, ще вземе...и триста да му дадеш и тях ще ги вземе, без срам!
- Ще вземе...ще ги вземе, ами!-съгласи се той, изправи се, загледан в затворената врата, готов да търси правата си срещу всеки влязъл, бил той с манта или без.
- Иначе тая сестра с червената коса и очилата е добра! - смени разговора старицата.
- Добра е! - се съгласи отново той и приглади със задоволство жилетката.
Единия гьлъб излетя, другия пристъпи до ръба на перваза и проточи шия да го търси нагоре по терасите.
- Добра е, ама и на нея и минават мисли за пари в главата! - просъска старицата. Сега се разхождаше по износения балатум, ниска, пъргава, разноцветна, като кукла за игра, облякана набързо от малко дете.
- Ама и ти не миряса с тия твойте крака! - подхвана тя - Толкова години... първо на асфалта, в пътното...прав като кон...после горски в село...трамбоваше баирите...че и пастир беше...и за кво, да бягаш от нас...от мен и децата...се да те няма в къщи!
- Ми нали зат’ва са тия крака ,ма за ходене...и да си вършиш работа, какво да ги жала?
- Затова си на тоя хал... дето не иска да си бъдеш със семейството!
- Млъкни...млъквай, че ще ме заболи крака!
- Сърцето ша та заболи тебе... цял живот, се далеч да избягаш! - тя стоеше права, с ръце в джобовете на палтото и тънките й устни посиняваха.
- Млъкни ма,...ша та чуе някой доктор или сестра и няма да ма погледнат!-просъска той,сега изправен на лактите.
- Те щото сега много те гледат...че и пари им дадох!
- Само ги натякваш тия пари...щото заради мен ги дадохме!
- Всичко ша ти натяквам аз на тебе...те и децата няма да дойдат да те погледнат...колкото и ти ги погледна едно време! - тя направи две ситни крачки към леглото му така рязка и приведена,злобна в лицето,че зад прозореца излетя и другия гълъб.Висулките от козирката капеха по перваза,а отвън на коридора проскърцваха колелата на количката,с която качваха болните от операционната.
- Само да ми беше здрав крака...щях да те пукна от бой! - каза той без да е много уверен,с някаква помирителна нотка,която старата веднага долови.
- Ша ма спукаш...да не съм гърне да ма спукаш!
Влезе сестрата с червената коса, все още млада, но някак изморена, небрежно гримирана сякаш само заради другите в отделението. Заедно с нея нахълта обедната глъчка покрай разнасянето на храната, толкова лоша, че малко от болните я пожелаваха. Замириса на прясно измити коридори. Сестрата се приближи до стареца, ослепително бяла в мантата, косите й се виеха като нажежени реотани около рамките на очилата, лицето й светеше лъскаво от крем, но с дълбоки бръчки по слепоочието.
- Трябва да му направиш превръзка, сестричке! - каза старицата, въпреки топлината от парното и от нагряващото зимно слънце, тя не сваляше забрадката и палтото.
- Аз знам, че сутринта са му правили!
- Така каза доктора, не плешивия, другия!
Сестрата излезе, а старата отметна чаршафа, разгледа бинтования крак и тихо прошепна:
- Ще превързват... като просят пари!
По челото й се появи пот и тя я попи направо със забрадката.
Сестрата се върна, носеше малко легенче с форма на бъбрек, от което се подаваха бинтове навити на ролки, марля и йод. Седна в края на леглото и погледна благо сърдития старец.
- Как си?
Той отметна жилетката от гърдите си, направи гримаса като да изпитва болка и си пое дъх да говори, когато се изви пискливия глас на старицата:
- Лошо пострадахме с тоя крак, сестричке!
- Защо? Доктора каза, че крака е много добре!? - сестрата се усмихна, имаше много бели зъби, правилно наредени горни и леко застъпени един върху друг, но красиви като мъниста отдолу.
- Лошо ами... ето трети ден сме тука, а у дома... животните гладни...чакаме ние да ги нахрани комшийката!
- А, ще ги нахрани тя... да не вярваш! - живо се обади старецът.
- И разсада не е пикиран...а времето си върви! - продължи старата - Тоя пуст крак, беля ни дойде на главите!
- Всичко ще се оправи...сигурно утре ще ви изпишат! - каза сестрата и се зае да размотава бинтования крак.
- Сега сума време ще куца... и каква ли и работа ще свърши... всичко на мен и двор и животни! - старата говореше от мястото си до прозореца, гледаше поляната, дърветата и площадката за игри, сега опустяла и тъжна.
- Ама на тия години... всичко да ни е здраво не можем да искаме! - продължи тя.
-На колко си години? - попита стареца сестрата, но той не я чу, гледаше как ловките й ръце размотават бинтовете.
- Осемдесет и шест! - извика вместо него старата, сякаш го упрекваше – А аз съм и четири, осемдесет и четири!
- Браво! - каза сестрата и се засмя, а зъбите й светнаха като речни камъни.
- Да стигнеш моите години ти пожелавам! - каза с гордост старата.
Появи се крака на стареца, тъмен като древно писмо, напукан, сякаш посипан с брашно,а вените се открояваха лилави, като пътища изрисувани на карта.
- Много е добре... съвсем леко е подут! - похвали го сестрата.
Старицата надникна над главата й, любопитна като сврака.
- Сега поне два месеца ша си седне на задника... да не ми обикаля баирите и улиците! - изсписка с нейния си глас старицата.
Сестрата намаза раната, позаздравяла вече, с тънка коричка. Стареца гледаше настръхнал и глух за разговора им.
- Беля ни дойде на главите с тоя крак... зарязахме си и къща и животни и оранжерията! - занарежда старицата.
- Ама малко му е... трябваше и двата да му се разболеят... така поне два-три месеца да не може да скитосва, хаймана!
Сестрата се изправи с легенчето в ръка. Сега стареца мълчаливо разглеждаше новата си превръзка седнал на леглото, старицата вече с гръб към стаята, мислеше за нейните си дела до прозореца, сгушена в оранжевото палто, въпреки топлината. Сестрата излезе, а те дори не бяха разбрали. Лъхна я познатата миризма на препарата, с който санитарките миеха коридорите. Погледна часовника си, малко евтино бижу, останало й от първата младост, разбра, че й остава по-малко от час преди да се прибере у дома, усмихна се и тогава я нападна щастието. Вчера след девет години на инвалиден стол, след осем операции и няколкостотин раздвижващи процедури, малката и дъщеря бе проходила.Стареца бе прикован на легло от два дни , нямаше да му позволят да става още най – много два , после щяха да го изпишат , той ще се прибере вкъщи , ще се възстанови бързо , защото е жилав старец със селска воля за живот , а старицата ще го кълне , по – често наум затова , че цял месец ще мъкне и неговата работа на плещите си .


КРАЙ