автор: na_de

„Плодовете, плодовете / от училище вземете!” – както се пее в един рекламен клип.
Носят ни ги обикновено във вторник.

Последният път бяха някакви генномодифицирани портокали, мутанти, огромни като... като юмрука на Премиера ни, да речем!...
Раздаваме им ги, разрязани на две, по половинка на всяко дете, в найлонова торбичка.
- Как ще ги ядете тия портокали?! – казвам.
Някои се опитват несръчно да обелят твърдата кора.
- Ще яде партикала зъбата! – казва Цветка. - Добре ли, госпожо?
И ми показва нагледно как ще стане това.
Когато я взех от подготвителната група, на въпросите ми отговаряше само с „Да.” или „Не.”
Но още от малка си беше много прибрана.
Дай и да подрежда: столчетата, масичките, всички учебници отгоре изрядно наредени един върху друг, тетрадките също... Дъската е малко зацапана? Цветка веднага взема гъбата и без да и кажеш, я забърсва до блясък.
Тази и мания често ми създава малки неприятности...
Написала съм на дъската предварително за следващия час задачки или изречения, или някакъв план. Докато ме няма, застава до дъската и тайничко изтрива с пръстче цифра или буква, може дори само точка да е...
Влизам и оставям дневника на бюрото си. Тя идва до мен и като ме дърпа за ръкава, сочи към дъската и прошепва поверително:
- Някой изтрива!
Знае, че изрично съм забранила.
- Аз написах го пак...
Нещата ми са на бюрото, всички знаят много добре втората забранителна заповед: „Не пипай маркерите!”
Но дори и докато проверявам тетрадките им, пак скришом взема маркер, застава на дъската и изтрива написаното от мен...като после изписва някакви свои букви или цифри...
- Госпожо, добре ли?
Добре, ама не много...Мине не мине, все нещо се загубва, изчезнал химикал, може ножичка, линийка, гумичка или някаква друга дреболия... Всички започваме да търсим... Търсим, няма ги. Тука трябва да са, нямат крака да избягат...
- Стойте! – викам. – Цветка сега ще го намери!...
Цветка като че ли само това е чакала:
- Чакай, чакай малко...
Почва да рови в чантата си...
- Тука беше, намерих го! – казва и изважда внимателно „загубената”вещ.
Може да се каже, че в нашата стая е като в науката: „Нищо не се губи, а само променя местонахождението си... докато накрая се озовава в чантата на Цветка!...
Всички деца знаят, само като кажа: „Цветке”! и тя, без да чака втора покана, отваря трезора...
Боже, каква ли ще стане като порасне моята Цветка?
Понякога баща и идва да я взема от училище, направо от работа, с каруцата. Работи на две места, за да ги издържа: "Каруцата и коня ще продам, казва ми, да я изуча! Искам да стане учена..."
Колко по-вълнуващо е да си я представя като красива, екзотична бизнес-дама, като акуратен специалист, издигнал се, благодарение на своите заложби, в ерархията на някоя голяма банка, а пък и защо не във финансовото ни министерство!
Разбира се, много по-реалистично е, да я видим след време, пак спретната и прибрана, „специалист”, но от другата страна на разделителната линия между банкирането и кражбата...
Макар че, в наше време, кой със сигурност ще ми каже - къде точно минава тази разделителна линия?