I – Сирион
Брат ми не просто страдаше от кошмарни сънища. Всички бяхме на мнение, че при все строгата охрана, има нещо повече, нещо вътре в него, което го прави необичайно уязвим точно за най-омаломощаващите видения. Така ги наричаше той, „видения”, когато – твърде рядко – говореше за тях. „Виденията – казваше той - никога не са едни и същи, но в тях винаги има някаква извратена последователност. Мисля за тях денем и връзката между отделните „серии” изниква смътна и неуловима... но я има. Те идват и си отиват сякаш аз съм просто част от пътя им, част от неспирния им ход. Не оставят никаква следа освен едно бледо усещане за предопределеност и някакъв вид дежа ву – сякаш вече съм преживял бъдещето. На пръв поглед съвсем обикновени, дори скучни... но как ме плашат, Богиньо, как ме плашат...”
*заспиване*
*нощ. неравна улица*
Мъглата е наситена със сребристи проблясъци, тя самата е болнооражева, дразни очите ми, болят ме... Сякаш стоя на място, но болката в краката ми подсказва, че се движа, и как жадувам да спра, да почина... Но не и докато край мен се носят тези размазани черни силуети и режещи бели светлини... Силуетите са хора, забелязвам го точно преди да се разминем, те не правят никакво движение, но аз усещам как се протягат към гърба ми... Не виждам лицата им, но ги усещам – както човек усеща задушаващата се истина в изкусна лъжа – усещам чудовищните им гримаси зад себе си... В разчекнатите им усти бълбука смесица от кръв и слуз, капе по разцепените им гърди... Криви, заострени зъби се белеят сред кървавите талази, ръцете им гният, не ръце, а лапи, увенчани с огромни сърповидни нокти, които с едно докосване режат до кокал, и са протегнати към гърба ми, към бедрата ми, КЪМ МЕН!... Не спирам, ето защо не спирам, те са на косъм от тялото ми, поредната крачка ме спасява, изплъзвам се, но съм вкочанен, замръзнал... Мъглата е живо същество, което ме увива, стиска, изпълва от всички страни, вкаменява ме, забавя хода ми, светлините разрязват очите ми, всеки момент ще изтекат, и...
Грохот, необуздан рев точно под краката ми, ръба на безкрайна пропаст, а аз стоя на в средата на поток, който се излиза от ръба й... Една стъпка, половин стъпка и аз ще полетя като камък надолу, надолу, надолу... Не знам къде е това „долу”, но все пак там е „всичко”! – всичко, срещу което не искам да се изправям и дори не мога да си спомня... Няма отсрещен бряг, няма нищо повече, само тази леденостудена, груба скала, тази зловонна река, която ме залива, а аз едва пазя равновесие и сега разбирам, че това е река, от водите на всички жени, които са дали мъртвородени деца на света... ужасът, о, ужасът е твърде голям, непоносим, над мен се скупчват оловносиви облаци – бурята, която ще разруши света... Проблясва мълния и почти като на картина виждам как острият й като игла, нажежен до бяло крайчец лети към мен, ДОКОСВА МЕ и болката е невъобразима, взима връх над разума ми...
Събуждам се... Но не съм буден, това е сън в съня, който аз съм сънувал, и вече губя връзката, но тя е там, така истинска... На вратата на стаята се почуква и мисълта ми е прекъсната, звукът е познат и дружелюбен, аз искам да му отговоря... Надигам се от леглото, отивам до другия край на стаята и натискам бравата на вратата... Точно преди да се отвори тънък процеп, ме връхлетява – това, което е почукало, са всички същества от мъглата, но вече е твърде късно... те нахлуват диви и неконтролируеми в стаята, а аз крещя, останал без дъх, крещя на ум и това е първият път, в този дяволски лабиринт от нереалност, в който издавам въобще някакъв звук... Те всички се хвърлят върху мен, едновременно, без заповед, но миг преди мъртвите им, загнояли тела да ме допрат, чувам Нейния смях зад всички тях и, о, знам, че той е...
Тя е по-страшна от всичко дотук, по-кошмарна от всичко след това, Тя винаги е била и никога няма да пребъде – едновременно, Тя е вечната дори и след смъртта на Вечността, Тя остана цяла, когато Вселената се разкъса, Тя не е смърт, Тя е отвъд смъртта, безсмъртната, непобедимата...
И ако срещна очите й, никога няма да да умра... Ще остана тук завинаги, о, усещам как пряко волята ми Тя привлича погледа ми, не искам, Богове, не искам да...
*събуждане*