автор: YouNeedLobotomy

Навярно ако имаше поне малко мъжественост в мен, щях да изпитам нужда от справедливост след като видях трупа на мама.
Но аз толкова бях свикнал да ме мачкат, че изпитах само тъга и безпомощност. Всички мачкаха и мен, и баща ми. Турците, които се опитахме да осъдим за убийството на мама, се измъкнаха. Нямаше доказателства, че са те. Тогава ако го имаше в мен може би щях да изпитам нужда от мъст. Но не изпитах. Винаги съм бил твърде тих.
Баща ми се опитваше да ме пази от реалността, но колкото и да си затварях очите виждах, че постоянно го е страх. Бунтовниците го изнудваха и заплашваха почти всяка вечер. Тати, също като мен, ставаше абсолютно неспособен на отпор дори в елементарни социални ситуации. От една страна, той не искаше да подаде оплакване за шантажа, защото се страхуваше от отмъщението. А от друга, защото колкото и да беше сигурен накъде отиват нещата, щеше да се чувства като предател. Такива си бяхме и двамата. Малодушни.
И аз, и баща ми бягахме от човешкия свят по свои начин. Той бе майстор на най-хубавите маси, които продаваха в целия град. Така бе успял да натрупа състоянието си .
Единственото време, когато тати беше смел, бе вечер, когато пиеше вино и си говореше сам.
-Всичките са родолюбци. Щели да мрат за родината. Умирането е лесно. Да пробват живеенето. Но само да не палеха и децата.
-Може и да го вя-вя-вярват.- Пелтечех аз. Така и не се научих да говоря без да заеквам. Другите бащи биха се скарали на сина си за неуважението, но моя се страхуваше дори от мен.
-Виждал ли си ги, синко? Наистина ли искаш тези психопати да имат армия? Както ще да се казва държавата им!

Това, за което никой не знаеше, бе, че тати копаеше скривалище. Беше много добър с ръцете си и тайната стая ставаше все по-голяма. Събираше вътре провизии и златото си. Усещаше, че войната е неизбежна и хора ще умират. И ми казваше, че ние ще оцелеем. Който и да победи, ние ще сме тук и ще сме живи. Скрити в костенурчената си черупка, която тати копаеше.
Но аз не можех да се чувствам като него. Душата ми ме подлудяваше, че цял живот съм бил червей. Исках да се боря за мир. Виждах толкова ясно какво трябва да стане. Но какво можех да направя? Цял живот съм бил пелтек. Единственият продължителен социален контакт, който съм имал, е бил с безкрайните листа, на които разказвам деня си. Само те не бяха твърде отегчени да ме слушат. А и възможно ли беше само един дребен, слаб пелтек да вижда това, което другите не виждат?
И започнах да ходя в една кръчма, където знаех, че се събират бунтовници. Всички ги мразеха, всички знаеха къде са и можеха да ги издадат, но всички до един щяха да се чувстват продажници, ако го бяха направили. И затова търпяха всяка заплаха. Всеки шантаж. Всичко. Да, страхуваха се и от отмъщение, но дълбоко в себе си знаеха, че вината ги плашеше повече.
И започнах да ходя в кръчмата. Всяка вечер се събираха и говореха за свобода, борба, смърт, величие, достойнство. И почти всяка вечер пребиваха някой, който им противоречи. Веднага можеше да видиш къде се намира ядрото. Седяха на отделна маса. Бяха отделна група от хора. За всички смъртта беше награда. Защото всичките бяха провалили живота си. Но имаше един от тях, който изглеждаше различно. Пиянските му речи, звучаха ново, въпреки че бяха старите. Скоро научих, че е бил поет. Блестящ. Не знам дали бях виждал по-талантлив човек през живота си. И всяка вечер той заедно с другите пребиваше някой пияница, който мислеше по различен начин.
Започнах да се влюбвам в речите му. Почти припадах от кръв, но все пак идвах всяка вечер, за да слушам. Започнах да се страхувам да не ме помислят за шпионин, но те бяха твърде пияни, за да го направят.
Един ден се прибрах от кръчмата, за да разкажа на моите единствени приятели, листата ми, какво се случи днес. И видях как тате лежеше на земята в кръвта си.
-КА-КА-КА-КА-КАКВО Е СТАНАЛО, ТАТЕ- Изстрелях аз.
-Откриха тайника. Искаха златото, но не исках да им го давам... и и - Едва пелтечеше скъпият ми баща като гледаше към червената дупка в корема си. Може би, ако имаше поне малко мъж в мен, щях да изляза да потърся лекар. Но аз бях твърде вцепенен и просто ревях до него, а той едва дишаше. И чаках тате да умре. И той съвсем скоро го направи. Тихо. Без бунт. Тези, които не знаят как да живеят, мразят всички, които успяват. Но тези, които имат причина да продължат, не могат да умрат като герои. Защото съжаляват.
А аз бях уморен да бъда червей. Бях уморен да бъда плужек. И през сълзите и сополите си тичах към кръчмата. Поета говореше за свобода. И исках да му кажа
-ОТКЪДЕ НАКЪДЕ СМЕЕШ ДА ГОВОРИШ ЗА СВОБОДА, СЛЕД КАТО НИКОЙ НЕ СМЕЕ ДА КАЖЕ КАКВОТО И ДА Е ПРЕД ТЕБ?! ЗА ЧИЯ СВОБОДА СТАВА ВЪПРОС? ЕДИНСТВЕНАТА ПРИЧИНА ДА СИ ГОТОВ ДА УМРЕШ, Е ЧЕ СИ СЛЯП ЗА ВСИЧКО, КОЕТО СИ СТРУВА, ЧЕ НЯМАШ ВОЛЯТА ДА СЪГРАДИШ НИЩО! УМИРАНЕТО Е ЛЕСНО ГЛУПАКО! ОПИТАЙ СЕ ДА ЖИВЕЕШ!
но не можах.
Казах единствено.-БО-БО-БО-БОКЛУЦИ У-У-У-Убилистего- През сълзи. И той стана и ме изгледа кръвнишки. А аз се опитах да го ударя толкова силно, че да падне, но не можех . Можех само едва- едва да му вържа шамар, защото целия треперех. Никога не бях удрял човек. Не бях удрял и животно. А толкова ми се искаше. Но справедливостта никога не е била моята светиня. Тя винаги е била светинята на бунтовниците и на башибозуците, не моята. Аз просто исках да живея. Тати никога не се е стеснявал да дава пари на нуждаещите се. Не искаше да ги дава на убийци. Това прави ли го предател? И те ме събориха на земята и започнаха да ме ритат. Поета разби носа ми с крака си. Аз се гърчех на земята и ревах. После ме изхвърлиха от кръчмата в една горичка. И ги чувах как хвърчаха с песни в небесата, докато оставиха мен, разпадащото се човешко лайно. И щяха да летят и пеят дорде осъмнат.