автор: galiakara

Присмяла се лисицата на Зайо пред сбрания във горската дъбрава свят,
че е непоправим страхливец, Пъзльо местен- на всекиго добре познат.
Припомняла им случки разни- как Зайо плюел на пети и бягал от ловците,
как срещала го вир-вода, с език изплезен, с кълба от страх в очите...

Тъй кискала се гръмогласно, театрално, без свян и елементарен такт,
че чак подвела със зараза и другите- немислещи глупци...
А Зайо, свит до стар, прогизнал пън си траел. Усмихвал се и той.
На края на веселието се приближил смирен до хитрата Лисана
приятелски, нехайно прошепнал в ухо на Височайшата особа
че пътьом, в късна доба видял пастирите от крайната кошара
да слизат с песовете си към селото- и двамата...
"Не ще успеят да се приберат нощеска! Ти направи си своята сметка..."
й казал благо нашият герой и мигом скочил в тъмната дъбрава,
без да очаква благодарности и слава.
Какво решила старата Хитруша, не знаел, но блажено си поспал...
А в ранно утро, преди изгрев- бодър, свеж и пълен със надежда
към близките градини той прескочил.Морковчета, зеленце поял.
После сит и предоволен песничка любима си нареждал...
Покрай кошарата минавал пътят му и що да види:
на дървения плет провесена лисича кожа...

Ех, Мила Кумичке-Лисичке! Жалко за теб! - рекъл си Зайо
Който над другите се надсмива и вади ножа,
той първи ляга в смъртното ложе!