автор: flagumdei

Ще ми простят тревите, някак знам,
защото погледът ми често ги е галил,
и птиците, и залезите над града,
които съм посрещал като дарове.

Ще ме помилват детските реки,
които не пренесох към децата си,
и кръглите оранжеви луни,
непретворени от мечтания в реалност.

Ще се смилят и наследените ми ниви,
Останали без грижа и без синори
Пропих им жътвите, но пеех като пиех,
И чувах монолога на щурците им.

Отнесло половината от мен,
морето ще е склонно към амнистия
за всички болки, страсти, страхове,
които му преливах от очите си.

Прегърбена от толкова съдби
догаря някъде една рождена къща;
аз вярвам, че и тя ще опрости
безсъниците, във които се завръщах.

Долавям свръхчовешкото добро,
но сигурно е непростима мойта ерес,
непримирена подарявайки любов,
да не очаква алчност и презрение.