автор: iskraveselinova

В черното ложе от пръст
щом легне заспала жена
и се разпери над главата й кръст,
и се давят във сълзи деца,

Дори там тя не е свободна,
а винаги нечия остава-
нечия майка, сестра и сродница,
живяла, за да се раздава.

Колко хищно я късаха всички,
като хляб- залък по залък,
а сега са сиротно- самички
и светът е покрусен и малък.

О, завийте я, моля ви, бързо!
Нека спи под завивка уханна.
Завийте я, да не измръзне,
със надиплена пръст като пяна.

О, опейте я, птици в простора
и свещеник със глас медно-звучен;
на плакачките сгърбени хорът-
те оплакват умело, заучено,

ала тук, пред нейния пристан,
над снагата по детски смалена,
те нареждат отчаяно- искрено:
за пръв път опечалени.

О, танцувайте, сенки и ангели,
понесете я нежно и леко
на крилете на лъскави гарвани
по небесната вита пътека!

...Силуетите мъжки олекнали
се изгубват смълчани в мъглата
и се ронят листата омекнали,
и я гиздят със пищна позлата...