автор: kristi

Със вятъра, през нощите преминал,
отварям стъклените замъци.
Зеленото в очите си събличам,
за да не ме познаят стражите.
И бавно влизам - шутът на принцесата.
Ръцете ми - весла на бяла ладия.
Във гърбицата - лексикон от грешки,
с които ще разплаквам. Залата
е ослепителна. Съдбовно бяла.
Пъстрее само моята измислица.
Огромният часовник-време, спрял е -
най-главният герой на тази приказка.
На кръст затварям в стъкленица
стрелките му - изсипана случайност.
И как да вярвам на очите си? -
в зеленото, без тях, изплува тайнство.
Покаяните грешници под миглите,
останали без свят скандално шумен,
подобно изненадани лисичета,
в избухналото утро се събудиха.