автор: Nevermind

Като малка не си представях, че съм принцеса, затворена в най-високата кула на някой замък, омагьосана от зла вещица, и не си мечтаех за „принца на бял кон”, който трябва храбро да дотагъдъка и да ме спаси. Нямах нужда да бъда спасявана. Мечтаех си да съм войн като Уилям Уолъс от „Смело сърце” или спасител в ръжта като Холдън Кофийлд, или пък като Малкият Принц. Два часа е.
Не знам дори защо се сетих, че е Свети Валентин е в понеделник. Всъщност знам как. Видях думата „solely” и не знаех какво означава, затова реших да я проверя в речника. Винаги го правя. Твърде любопитна съм, за да не разбера какво толкова може да значи. А и звучеше толкова простичко и някак завършено – „solely”. Хубава дума. Така се сетих и за 14ти февруари. Защо ми е да се сещам за някакъв понеделник.. Не харесвам понеделниците. Все аз „спасявам” някакви хора от някъде. Изглежда съм нещо като тази, която „като малка исках да бъда когато порасна”. За първи път се замислям, че може би това означава, че съм пораснала. Звучи скучно.. озадачаващо. А и далеч не толкова героично колкото си го представях на 5. Не знам. Обичам да разсмивам хората. Понякога ми казват, че съм силна. Дори не знам какво трябва да значи „да бъдеш силен”. Звучи глупаво. Като да бъдеш „добър” или „бос”. Дали наистина нямам нуждата някой да спаси мен? От какво толкова мога да бъда спасявана и трябва ли въобще да бъда спасявана, когато единственият, който може да ми помогне съм самата аз. Звучи толкова себично и самотно, и .. неромантично.. „Аз съм супер герой.. Аааз мога всичко!” Чудя се дали винаги ще е така. Ами ако ми писне да се спасявам. Никога не съм знаела как да помоля за помощ. По-скоро не съм искала да го правя. Чувствам се нагла. Не харесвам нагли хора. Но как се намира принц, ако не се оставяш да бъдеш спасявана? И именно този мой въпрос ме навежда на мисълта – ако не искам да бъда спасявана, имам ли въобще нужда от този принц? Може би се сетих за този така необикновен понеделник, защото е „нормално”. Или най-вероятно защото в последните дни това е единствената тема, вълнуваща приятелките ми.. „Денят на влюбените”.. За Бога, как да не се сетя.. Всяко момиче си мечтае за принц.. или поне за принцеса..Отчасти ми се иска да знам, че имам такава нужда. Не ме е страх да бъда сама. Страх ме е, че ще спра да имам нуждата от друг. Ако не обичаш.. какво правиш по цял ден? Всъщност това не би трябвало да ме тревожи толкова.. Все някой ден ще се влюбя. Обичам твърде много други неща, за да съм неспособна да обичам и някакво си момче. Според повечето ми познати съм циничка или пък имам страх от обвързване. Явно да си играеш на семейство е високо-романтично занимание. Малко е разочароващо, когато хората те мислят за такъв, дори и това често да събужда възхита у повечето. Ако бях аз, ако се гледах отстрани, щях да знам защо това момиче се държи така. Защо на хората им пука толкова малко? Невъзможно е да са толкова глупави. Едва ли се дължи на нарушение в зрението. Защо вечно имат нужда от обяснения? Защо вечно трябва да оправдаваш това, което си? Защо, по дяволите, аз знам? Изглежда любопитството е качество, характерно само за детството. След това, хората стават безразлични и започват да имат нужда от дни, напомнящи за съществуването на неща, за които е човешко да ти пука. Рождени дни, Коледа, Нова година, Свети Валентин, Велик ден..
Рожден ден – за да се сетиш, че някой се е родил и по някакъв начин е свързан с теб. Понякога този някой си самият ти. Коледа – за да се сетиш, че си част от нещо, наречено „семейство”. Нова година – за да се сетиш, че може би е време да промениш нещо в живота си. Свети Валентин – за да се сетиш, че обичаш. Велик ден – за Велик ден нямам обяснение.. Може би, за да се сетиш, че като малък си обичал да боядисваш яйца, стени и подове. Това са си цели дни ремайндери. Сякаш хората по света са сключили пакт за поддържане на безразличието и за да не се допускат недоразумения са насрочили определени дати и за поддържането на образа на „човешкото”. Така през по-голямата част от годината можеш спокойно да си си безразличен и когато календарът те подсети, че е време за „ценности”, всичко е наред, защото всички останали са подсетени и ще се държат като теб. Доста е удобно да си безразличен. „Пести време и усилия.” Практично е. А и никога не би изглеждало толкова взаимно, ако всеки сам си решава кога да провежда профилактичния си ден за човечност.
Хората са ужасни циници. Постоянно си навивам римайндери за всевъзможни дребни неща, които считам за затормозяващо и ненужно да помня. И ето, че светът е пренаселен от някакви игноранти, които на същия принцип смятат любовта за някаква излишна, натоварваща, безполезна дейност, и които на една определена дата се втурват в някакъв абсурден парад, размахвайки балони, кутийки и всевъзможни джунджурии на сърчица, определяйки цялото това трескаво вещокупуване и последвалото вещоразнасяне като „романтично”. Може би не е чак толкова лошо да се държиш като циник, когато не откриваш това, което търсиш, и от време на време да те сочат с пръст, лепвайки ти етикет „курвосърдечен” или „повърхностен”, колкото да ти трябва римайндер, за да ти напомня, кога да се държиш като човек.
Мда.. Понякога имам нужда. Имам нуждата да знам, че на някой не забравя.