автор: RRHand

Вървя бързо, стъпвам тихо и целеустремено. Стъпките ми потъват ту в меката киша, ту пружинират върху втвърдения сняг. Спирката на Олов мост, стигнал съм за отрицателно време.
Мислено запечатани фрагменти от петте основни форми са се повтаряли в съзнанието ми, докато съм се движел към спирката. … Кръстосан блок, фронтален удар със стъпало, кръгов блок с лява ръка, удар с десен юмрук, завъртане. Първа форма. Спокойно дишане. Спирката на Орлов мост 12:30, чакам 72. Сканирам стълбчето с дисплея за автобусите, притварям леко очи. Не дишам. Висок съм 186 см и тежа 98 кг. Всеки мой удар с крак, юмрук или лакът тежи близо 200 кг без напрежение. Чупя с длан две пластмасови блокчета `Куон`, с крак процепвам три дъски. Стоя и не мисля за нищо, освен за чакането. Тоест, не мисля.
Не мисля, аз знам. Попивам отровата на този град, на това, че го познавам интимно, а всичко което познавах в него е някъде другаде. Това другаде е в мен, то ме прави съвършено и неподражаемо оръжие без минало, защото то е престанало да съществува. А и да не беше, нищо не би променило. Би донесло точно такова настояще, в което мъглицата от изгорели газове и полъхът на Витошките мъгли не охлаждат ледения ми вътрешен огън. Не го и подгряват. Единството личи само в Двойнствеността.
В звуковия фон на спирката прониква кикот и висок дрезгав глас. Момчетата са застанали леко вдясно от мене, по диагонал. Дочувам обяснение, примесено с цигански думи. `Тая е курва бе брато, казвам ти. Дава на секи.`Другият се хили глуповато. `Ъхъ, не със сините очи бе, тая не е със сини очи.` Двамата са около 17-18 годишни, обути в смъкнати дънки, с тънки кръстчета и дълги шавливи ръце. Облечени в лъскави изкуствени якета, лачени маратонки, единият е заметнал чанта, тип овчарска торбичка. Късо подстригани, гелосани педерастки причесцици. Хилят се и плюят след всяко изречение дребни сухи плюнчици, които потъват в купа рехава киша встрани от мен.
Качваме се в автобуса. Сядам до девойка с черна изтънена косица, тип филирана. През сложната конфигурация на отделни кичури прозират части от черепа и. Рашко №1 с торбичката се държи с две ръце за дръжките на седалките отпред и отзад и блокира прохода. Рашко №2 е до него и гледа с мазничък полед. Рашко №1: `Знаеш ли, че Мони е вече от два месеца в Лион. Работи с карти по банкоматите. Ама едни хора отгоре, от по-големите хора`, продължава монолога си той, `нали се сещаш, му казали да не прекалява. Абе секи се урежда, брато, само ние стоиме тука и нищо не правиме.`
Филираната девойка слиза на Графа. Погледът ми се рее мислено по тази улица и завива по Патриарха. Нотариуси, банки и мобилни оператори. Аналогията с Центъра на София и Дивия запад изпълва съзнанието ми като Лионска мъглица.
Премествам се на мястото до прозореца и Рашко №1 се настанява на седалката до мене. Върти се неспокойно, навежда се ту напред, ту се накланя назад и встрани. Пръстите му, груба ръка с изпъкнали кокалчета и големи грозни нокти, лакирани с прозрачен лак и с обелени кожички нервно барабанят по сивата пластмаса на седалката отпред. Върти се, пъхти и мести чантата си, болезнено търсене на някаква форма на внимание. Повтарям си наум будистки коан и регистрирам движението наоколо с периферното си зрение.
Отровната огнена топка нараства под пъпа ми нагоре и лека-полека изпълва целия ми корем; задържам дишането си и броя до пет за 4.5 сек. Кристалната горяща топка под диафрагмата ми се пръска на хиляди остри парченца:
Лакътът ми се забива с късо и точно премерено движение под презрамката на овчарската торбичка на седящия вляво от мен, намира и пука плаващото ребро. Автоматично изправената ми в лакъта ръка продължава посоката на удара и горната повърхност на юмрука ми чупи дясната му челюст. Почти е изхвърлен от седалката. Моята спирка наближава. 7 сек.
Изправям се рязко като удрям с глава една от висящите дръжки, която се завърта и отклонява вниманието на спътника му, държащ се за тръбата встрани. Завъртам се на дясна пета, повдигам левия крак и с ръба на стъпалото му нанасям мощен къс удар под коляното, който води до дислокация на съответната става, съпроводена с мляскащо хрущене. 9.5 сек. Намирам се пред средната врата на изхода. 12 сек. Автобусът спира, аз слизам. Двамата пищят пронизително. Душата ми е спокойна, мисълта празна. Дишам равномерно.
Повтарям си наум будистки коан и регистрирам движението наоколо с периферното си зрение.
Пета форма. … Блок вляво, в средата, вдясно, равномерен подсичащ удар с крак полудъга. 12 сек. Слизам от автобуса. Чувам зад гърба си: Тоя май искаше да ни бие. Гледат през прозореца със замръзнали, преувеличени усмивки. Нервен тик `Ше се биеш ли, бате`. Разбрали са. 18 годишни хлапета. Жертви, с ентусиазма на победители. Отровни, с празни глави и спокойни души. Дишам равномерно. Продължавам пътя си.