автор: nellnokia

Колко лесно летим. В свободата
има нещо красиво и жадно!
Но се трупат на плещите бавно
мисълта, съвестта и вината.

И тежат. Като конски самари,
накачулили крехки гърбини.
Не за ден, не за два, а години
приземяваме полети стари.

Но дали, щом се спрем безлетежно,
ще е край необмислен и бреме?
Ще смутим ли смъртта неизбежна?

И след нищото, с мисли ранени,
да обичаме все още нежно
като хора... Кога ще е време?