автор: PM

Един ден, разхождайки се безгрижно в парка, се загледах. Имаше много хора, но уви, лицата на тези от тях, които общуваха с други, се невиждаха. Покрити с маски бяха те. Ходеха един до друг, лъжейки и себе си и тез до тях.
Вървяха тихо и безжизнено, вървяха всички те към залеза – тъй красив и тъй естествен... и за миг, свалих аз своята плътно очертана по лицето маска, сякаш им казвах чао, ей така – за последен път.
Но там имаше и други. Хора, останали без маски. Техните мисли се лутаха в кръгове, все по-слаби и слаби, докато техните чувства – стенеха в безкрая. Но видеха ли там надежда, някакъв далечен знак, може би дори проблясък?... техните мисли бързо, бързо се покриваха зад маската, мигновено поставена на тяхното лице – гордо очертана, изхабена и разядена отвътре; и така – те тръгваха решени. Но за тях, аз... маската си не свалих, бяха вече твърде малки... твърде жалки.
Имаше и трети. Хора с идеали. Хора без тъга. Хора с мечти. Хора без страх от бъдещия миг. Те също носеха маски, но доста по-различни. Те не бяха да ги пазят – а напротив – да запазят красотата им, да предпазят душата им. И въпреки това – от тяхното лице се виждаха очите – впити и под напрежение – очакващи следващия миг. Аз, просто тъй, от уважение, побутнах леко маската на своето лице, поне очите ми да видят - да знаят, че може би не са сами.
Един ден, разхождайки се безгрижно в парка, пълен със сгради и коли, се загледах.