автор: amitola

Днеска като станах,
избърсах сухи лиги със ръка,
погледнах в огледалото и ахнах,
"Каква неземна красота!"
Косата, суха и слепена,
Урунгел - сиреч, липсващо звено,
ала дивих се аз, тъй заслепена
от моето неземно същество.
Погледът блуждаещ, празен,
главата някъде витае,
гримът обилно е размазан,
“Къде съм?” – Това дори и аз не знаех…
А приказките - тъй “омайни”…
сутрин – кой не би се разгневил,
умът ми бе море, а мислите - незнайни,
на този образ кой не би се вселил.
Е, що за чудо? Днес осъмнах
и видях - приказна съм и туй то!
A сега сама се мая, как завързах
толкова перфектност на едно!