автор: question_of_my_mind

Аз всяка вечер построявах въздушните си кули
като вечно слънев град,
във който крачките да не заглъхват в нощите,
безшумно в тъмнина от лампите,
достатъчно за да ме видиш другия,
достатъчно да ме усещаш близо,
различен, не белязан вечно с липсата на наши спомени.
Така по детски вярвах в думите си всеки път,
така че има лъч да видим и отвъд тъгата,
и казвах си за всичко има цвят да помним нежноста,
защото тя създава порива във който да останем заедно.
И исках красотата де е в залеза отворена врата,
в която ти и аз се срещаме в живота, като бели птици,
и исках да усетя твоята отпусната във мен ръка,
и пак да бъдем заедно, защото знаеш, защото се обичаме.