След Нова година в магазина винаги наставаше мъртвило – на хората не им беше до чанти и обувки. Двете продавачки пушеха вън на студа. Кестенявата свали грамадните си тъмни очила и чернокосата ахна – видяха се жестоки отоци и синини.
- Лазар ли те удари? – попита тя.
- Че кой друг да ме бие? Не го пуснáх да се налива в кръчмата с онова педалче и то избесня: „Аве чиче, к’во иска таа Баба Яга?! Зéми я фрáсни!” Че като ми причерня! Мама ти да éба, копеле нещастно, дето ме вкарваш в приключение! Скочúх и с един десен прав го свалих. И що сега станá, та не вечеря́хме? Ритáх, ритáх , ритáх, ритáх, докато тъпата му мутра не заприличá на ягодов конфитюр. Обаче Лазар успя да ме нацели няколко пъти, измъкнá си приятелчето на ръце и изобщо не се е прибирáл. Да върви на майната си, тоя път го зарязвам!
Кестенявата беше на 48 години и с къс врат, груба мътна кожа и боксьорска стойка. В Лазар, голямата си любов, се влюбила едва 14-годишна, а той бил на 28, с жена и дете. Не се развел и тя се оженила, но бързо оставила мъжа си и подновила старата връзка, обаче нищо не се променяло и тя пак сключила брак с друг. След години родила, Лазар най-сетне оставил жена си и кестенявата се пренесла при него с детето си. Междувременно съпругът й се разболял и умрял. От него й бяха останали един разбит апартамент, куп неплатени сметки, две операции на носа и една на челюстта. Синът й беше едва на 13 и тя му звънеше по десет пъти на ден. Обикновено приключваше разговорите, като изреваваше: „Слушай, пич! Знаеш колко мразя тъпите парчета, нали? Разбра ли, копеле?”
Тя имаше четвърт италианска кръв по майчина линия – баба й, сицилианска селянка, навремето си събрала бохчата и последвала дядо й в София. Кестенявата мечтаеше да живее там и фантазираше за Италианеца, който ще дойде и ще я отведе. Описваше въображаемия му образ пред чернокосата и продавачките от съседните магазини. Той щеше да пристигне с бял мерцедес, ес класа. Черната му коса с посребрени слепоочия ще е пригладена назад, черната му прилепнала фланелка ще очертава плочките на корема му и едва ще удържа напора на мощните му рамене, а летният залез ще хвърля червени отблясъци по опънатата му мургава кожа. Италианеца ще я хване за ръката, тя ще тръгне с него, а всички наоколо ще изпопадат от завист. После кестенявата се сещаше, че магазинът работи до 7 часа, а през лятото слънцето се скрива по-късно, и сменяше сезона – например ранна пролет, но той пак щеше да е с къс ръкав, защото е пич. Тя много държеше както на зяпналите усти на колежките си, така и на залеза.
Никой не знаеше за какво мечтае чернокосата, приличаща на птиче с щръкналата си къса прическа и вечно учудените си тъмносини очи. Имаше много бяла кожа и дребна фигура; устните й с извити надолу краища изглеждаха горчиви от дълбоките бръчки край тях. Тя беше 5 години по-стара от кестенявата, а минаваше за по-млада от нея. От цяла вечност живееше в София, но още пазеше мекия си източен говор. Мъжът й – представителен и в сив костюм, я прибираше от работа всяка вечер. Не слизаше от сивата астра, а щом жена му се качеше, поне пет минути й говореше нещо на висок тон и ръкомахаше – тя мълчеше и гледаше в една точка. Децата й бяха големи, имаше и внуци и непрекъснато трепереше за здравето на всички. Маниакално се боеше от болести – ако влезеше някой хремав или кашлящ, проветряваше след него и почистваше дръжките на вратата със спирт. Нейни бяха всички капризни и досадни клиенти: с часове можеше да им обяснява видовете кожи и калъпи, да говори за юзове, втерни и кобараци и нежно да гали моделите с любимия си ток луикенз. Кестенявата беше специалистка по нерешителните купувачи – притискаше ги до стената и им вземаше парите. Всъщност двете бяха великолепен екип.
В магазина влезе възрастна дама със синьо кожено яке – модел от 80-те години, и синьо бомбе, сложено над тюрбан пак в същия цвят. Ботушите й с разкривени назад токове /вероятно счупен табан, помисли си чернокосата/ бяха връстници на облеклото й. Започна да оглежда стоката и да мърмори:
- Защо им стърчат носовете? Трябва да знаете, че дъщеря ми живее в Бостóн, а там е само лед и с такива ботуши ще се пребие. Не, такова нещо не може да се носи в Бостóн!
Чернокосата се впусна да обяснява за така наречения „върхов отскок” и как той е задължителен, за да може да се върви нормално, но дамата настояваше, че „съвсем други са нещата в Бостóн”. Кестенявата изсумтя презрително и пак излезе да пуши.
Наближаваше краят на работния ден, а не бяха продали нищо. И тогава дойде Русата. Магазинът се усмихна щастливо на 180-сантиметровото съвършенство, извисено на тънки токчета. Тази вечер – като никога – беше сама. Идваше в месеца по един-два пъти, придружена от мъж, и винаги купуваше: първо му шепнеше в ухото, наклонила глава, а после казваше на продавачките какво иска и той плащаше. Кавалерите всеки път бяха различни, но задължително по-ниски от нея – някои от тях изглеждаха като жалки шутове до кралица.
Тя беше всичко, което другите две жени не бяха: млада и пълна с живот красавица, по която мъжете лудваха. Изложените по щандовете обувки се разхубавяваха под докосването на тънките й дълги пръсти и на нейните крака всяка се превръщаше в творение на небесен майстор.
Чернокосата и кестенявата знаеха, че Русата обича дълго да оглежда моделите, и не я притесняваха с въпроси. Изведнъж тя се обърна рязко към тях и изхлипа:
- Момичета, радвайте се на живота! Изживейте всеки миг! Всеки миг!
Продавачките се втрещиха.
- Откриха ми рак – продължи безпомощно. – На шийката на матката, последен стадий…
Двете се насилиха и излязоха от вцепенението си, забълваха безсмислени утешителни думи, съветваха я да се прегледа и при други лекари, защото много често се поставя грешна диагноза…
- Обиколих специалистите на цяла София – прекъсна ги тя, - единодушни са. Ще умра, момичета! Ужасно е, искам да избягам от себе си! Дъщеря ми е само на 11 години и си няма никого освен мен. Какво ще стане с нея?
Тя стисна в тънка черта изваяните си устни и овладя риданието, но прекрасните й кафяви очи не се подчиниха и от тях потекоха сълзи. Жените не знаеха какво повече да кажат, тъмна болка се надигна в гърдите им, стисна гърлата и намокри очите им.
- А сега ми дайте онази великолепна червена чанта от витрината. Сигурно е последното нещо, което си купувам, и едва ли ще имам дни, за да я нося. Но я искам.
Кестенявата работи в магазина още година и половина. Един ден изчезна безследно, а при ревизията се оказа, че липсват към 800 лева. Чернокосата остана сама – беше прекалено стара и алкохолизирана, за да промени каквото и да е в живота си. Броеше часовете и си мечтаеше как тази вечер мъжът й няма да дойде, тя ще се прибере сама, ще отвори прозорците и ще изхвърли всичко от подредения сив апартамент. Накрая ще седне на пода в една от празните стаи, ще вдиша освободената белота на стените, ще си налее огромна водка и ще запали цигара.
Често си мислеше за кестенявата. Дори с продавачките от съседните магазини започнаха да вярват, че й е провървяло и най-сетне е заминала за чужбина. Истината се оказа прозаична и тъжна. Съседка на кестенявата дойде и заразказва как тя превъртяла – разхождала се по нощница пред блока и все обяснявала, че чака някакъв италианец с бял мерцедес. Прибрали я на 4-ти километър, а после я пенсионирали. Живеела при Лазар.
Чернокосата никога повече не видя и Русата.