Светкавици раздираха небето,
а страшният им тътен,
примесен със неистовия вой
на побеснели корабни сирени,
убиваха разбудената тишина.
Вълните - сякаш бе играчка,
подмятаха бездушно бяла лодка
с отнесено от бурята платно.
Във нея... Той и Тя.
Мечтите им потънаха в морето,
а вятърът отнесе
последният им шанс.
Надеждата им отлетя,
остана... само любовта.
Момичето погледна към небето,
но вместо Бог, видя... там „Горе”,
препускащи зловещи облаци –
чудовища - от ада сякаш са дошли.
„Кажи ни, Господи,
кога, с какво и как сгрешихме?
Защо да вярваме, че теб те има?
Дори смъртта да прекрати,
живота ни преди да разцъфти,
с душите ни ще тръгне любовта.
А ти...?”
Христо Запрянов