автор: sradev

В сатурновата дупка не е важно как излизаш, а как влизаш.

И ето как се вмъкнах този път в дупката. Уж ми е е рано, уж правя от дупки нещо, което няма празно, пък и е ТоваКоетоЕ, хем съм турил решетка, ала съвсем Решетъчна на всички многотии... и да взема да се подхлъзна на една дума.
А казват, че дума дупка не прави.
Та ненадейно забелязах, че край мене се върти един дънгалак и нещо ме ръчка. Хванах го под ръка и го питам:
- Абе приятелю мой ненагледен, сърби ме дясната ръка, значи на писане е. Дай да видиме какво си написал.
- Ето едни канализационни тръби, Тератонично закъдрени, Даламбернати и каквото и да пъхнеш от единия край, все блато излиза от другия.
- Абе, ти не беше ли възторжен стихоборец?
- Аз съм запалката на революцията.
- Не беше ли ти у края на Света?
- Кроя края и го паля.
- И какво става?
- Революция! Обръщам пирамидите наопъки и правя от тях площади.
- Защо пък от пирамиди?
- За да са стабилни. Революцията е един площад от викачи - колкото по-голяма е пирамидата, толкова повече викачи има.
- Но толкова по-дълбоко е върха й.
- За това съм се издължил.
- Е, и защо подпалваш революции?
- За да поскъпне хляба. Знаеш, че светът се състои от хляб и зрелища. В същност събираш повече зърна, делиш ги на две купчинки, от едната мелиш и месиш хлябове, от другата вариш ракия и ... ела да им видиш сеира.
- Сеира виждам, ама келепира не го виждам.
- Келепира е във викането. Ето и ти си решил да извикаш своето и мило и драго ще дадеш да се навикаш колкото щеш.
- Ама не обичам дунанма.
- Тогава скрий се под върха.

Послушах го аз, намерих миша дупка под върха на една пирамида и се запътих към нея.