...
Ако знаеш колко пъти досега умирах те,
когато идва следващия край, и казваш този е различен.
Това е тази острота която те пробожда вътре но е друга,
и няма кръв, и няма ручеи които да изстиват в бури.
Това е този край, когато сутрин тръгваш рано
пред всички, пред колите, уличните лампи, светофарите,
и всичко легнало е в сняг и толкова е снежно-бяло,
освен кръвта ми като плът от черни лебеди, по-черни от душата.
И знам, че имам всичко в теб, а нямам нищо свое да запазя,
това което искам да докосна с цялата си сила не достига,
и знам, че ще умирам още дълго, може би така с години,
но ето съмва се и тръгват хората на някъде по пътя си.
А колко трябва да прошепнем в тишината на незримото,
защото казваш нещо истинско, не свършва само в спомени,
защото все забравяме, че любовта е нещото което подаряваме,
ако знаеш колко пъти искам да ти кажа, мила мога.