автор: vasillazarov

Рибарският магазин приличаше по-скоро на една сергия на открито, с кантар и няколко каси с риба. Шефът беше грък, който вече поназнайваше българския език. Росен се занимаваше с доставената риба.
Рибарският магазин приличаше по-скоро на една сергия на открито, с кантар и няколко каси с риба. Шефът беше грък, който вече поназнайваше българския език. Росен се занимаваше с доставената риба. По принцип тя се продаваше основно непочистена. Немалка част от клиентелата обаче предпочиташе почистена риба, въпреки че тя вървеше с десетина процента по-скъпо. Освен това задължение, Росен слагаше ред и държеше в безупречен вид складовите помещения, хладилниците, сергията и пространството около нея. Понякога, когато шефът му имаше работа през деня, го оставяше да работи с клиенти. Имаше му доверие, защото на няколко пъти бе проверявал неговата честност. Един път го накара да плати тока, но вместо 48 лева му беше дал с 10 лева повече. Друг път беше оставил до вратата на тоалетната поизмачкана банкнота от 50 лева, все едно бе изпаднала от джоба му. Когато Росен го информира и за двата случая, Лазарос му се извиняваше и излизаше, че уж несъзнателно го поставя в неудобни положения.
Рибата пристигаше ежедневно към 10 часа сутринта с хладилен камион, директно от Солун. Много често се случваше цялото количество да се продаде още същия ден и тогава Лазарос беше в добро настроение.
Беше топло майско утро, но дори и в подобно хубаво време сутрин нямаше наплив от клиенти. Не бяха изпили кафетата, когато вече се образува опашка. Вдясно от сергията, от другата страна на опашката, се спря млада жена и попита: „Тук ли работи Росен?” Такива жени рядко минаваха през „Женския пазар”. Тази излъчваше самоувереност. Имаше красиво, леко закръглено тяло. Кестенявата й гъста коса на едри вълни стигаше раменете й. Едва забележимият светлосин грим съответстваше по-скоро на стилната, отколкото екстравагантна рокля, която явно беше купена от чужбина. Видът и визията й я открояваха от останалите хора. Лазарос, както беше в стихията на продажбите и се дереше с цяло гърло „Риба, риба”, със същия ентусиазъм и сила на гласа извика: ,,Росене, еля, еля, търсят те.” Росен излезе от склада и като видя кой го търси, се стъписа. Най-малко нея очакваше да види. Притеснението, което изпитваше винаги, когато са заедно, сега се допълваше и със смущение от неугледния му вид. Тя се усмихна радостно, като го видя, изчака да се приближи и каза с развълнуван глас:
-Здравей, Росене!
-Здравей, Тони! –гласът му направо трепереше.
-Вчера видях брат ти в „Интерпред” и той ми каза, че продаваш риба на „Женския пазар”. Ходих чак до „Лъвов мост” и после се върнах. Като минах оттук, не те видях и мислех, че си на друго място. Оказа се, че само тука се продава риба.
-Има на още едно място, но то не е точно на пазара – смрънка Росен, само за да каже нещо.
-Искаш ли да пием кафе за малко … да се видим?
-Тони, няма да мога…
-А-а, така не трябва – обади се Лазарос, – да отидеш с момичето, кафе да пиеш, така трябва. – С това показа, че е чул провелия се разговор.
-Благодаря – отвърна му Росен. – Ей сега идвам, само да съблека престилката и да се измия.
Набързо се приготви и поведе Тони към кафето на Зоя, като разнасяше миризмата на риба, с която бяха пропити работните му дрехи. Всред цялата глъчка чуваше дерящия глас на шефа си: ,,Риба, риба.” Влязоха в кафето и за радост имаше свободна маса. Зоя стоеше зад бара, който повече приличаше на тезгях. Когато срещна погледа на Росен, и беше сигурна, че спътницата му няма да я види, му смигна и поклати глава съучастнически. Заведението, ако можеше така да се нарече, беше на самообслужване, но тя веднага дойде при тях и им взе поръчката – това бе едно от много редките изключения.
-Значи тука работиш, как си? – попита го Тони, след като Зоя взе поръчката.
-Нали поради реституцията затвориха халите в Самоков и не можах да си намеря работа. Обикалях няколко дена по центъра на София, питах за работа и видях сергията на Лазарос. Казах му, че съм работил в рибен магазин. Поразпита ме какво съм - що съм и после ми каза да почистя една каса риба. Излизам от склада след 20 минути и му казвам, че рибата е готова, а той вика: ,,Не може да бъде.” Започнах пробно, после видя, че ще съм му от полза и се задържах. Отначало пътувах всеки ден от Самоков, но си намерих квартира в „Малашевци”. А ти как си?
-Аз съм тука, в страната. Омъжих се, както ти казах миналия път, като се видяхме. Имам дъщеря. На три години е вече. Не можах да се дипломирам, заради майчинството, нали имах ангажименти. Сега ще почвам работа във външно, където работи мъжът ми.
-Радвам се за тебе, сега е много трудно човек да си намери държавна работа с осигуряване и всичко, както си беше едно време. – Зоя пристигаше с кафетата и Росен прекъсна за известно време разговора - …Всичко някак си се промени много набързо.
-Много пъти съм си мислила за теб и съм се питала какво ли правиш, как си, дали си се оженил.
-Не, не съм. И аз често си мисля за теб. Мислех, че едва ли някога ще те видя, а дори и да те видя, едва ли ще ми обърнеш внимание.
-Росене, нашето приятелство беше много чисто, необременено, сега ми е едно хладно, хлъзгаво, оглозгано… Знаеш ли как се зарадвах, като разбрах, че мога да те видя.
Росен оттука чуваше дерящия се глас на Лазарос, с който приканваше хората да бъдат негови клиенти. Такъв търговски нюх и подход нямаше никой друг в бранша. Това също му пречеше да се отпусне напълно, ако човек изобщо може да се чувства отпуснат в центъра на „Женския пазар”.
-Искаш ли довечера да дойда пак, да си поприказваме…понеже имам възможност - каза с по-нисък глас Тони и с дясната ръка приглади бухналите на едри вълни коси. Росен познаваше този нейн жест, издаващ вълнение, спомняше си го от ученическите им години.
- Ще ми бъде много приятно. Нека да тръгваме сега, че ми е неудобно от Лазарос да отсъствам по-продължително. На работа съм до 7 и половина.
Преди да се разделят, се разбраха да се срещнат в 8 и половина пред аптеката на „Лъвов мост”. Росен бързаше да се върне на работното си място, защото по обяд имаше най-много работа. Като мина покрай сергията, където Лазарос беше в стихията си, приведе се към ухото му, и като му благодари каза, че няма да ползва почивка за обяд.
-Не, не, ще обядваш, не така допусна.
С течение на времето, с всеотдайността си в работата, Росен бе спечелил почти приятелски взаимоотношения с Лазарос. Когато направеха по-голям оборот, шефът му вечер го черпеше с узо и му споделяше бъдещите си планове. Мечтаеше един ден да изгради терминал в някой краен квартал и да снабдява с риба цялата Бугария – така наричаше страната ни. Росен щял да бъде негов помощник в управлението. Но сега, на този бъдещ помощник, мисълта му бе единствено във вълнуващата среща и нейното продължение тази вечер.
Той познаваше Антоанета от училище, когато я записаха да учи в неговия четвърти ,,Б” клас. Учителката я представи като дъщеря на офицер, който досега служил в едно гранично поделение, а от тази есен го преместили в ракетното поделение в Самоков. То се намираше по пътя към Дупница, близо до градската болница. Същата година със съдействието на баща й организираха екскурзия до това поделение и близката гранична застава. Още от първите дни Антоанета взе да се откроява като изключително будна, активна и знаеща ученичка. Това предизвика известна завист сред новите й съученици. Не бяха редки случаите, когато на зададения от учителката въпрос, правилният отговор даваше единствено Антоанета. Това доведе до проява на открита неприязън, особено от считаните за първенци - Бистра, Данчето и Васил. Първоначално започнаха да злословят зад гърба й, а после открито да я обиждат. Васил пък я поливаше с вода. Носеше си една чаена чаша и през междучасието все повече зачестиха дните, в които я изливаше или върху косата, или по гърба й. На Росен му ставаше жал и очевидната несправедливост силно го потискаше. Антоанета му беше симпатична. През един от първите часове по физическо, учителката им каза да застанат момчетата в една колона, момичетата - в друга. Щяха да се надбягват на 100 метра. Когато всеки видя с кого ще се надбягва, при учителката дойде заместник - директорката и разговаряха за нещо си. През това време Бистра измести момичето, което беше до Васил. Същото направиха и други момичета. Стана ясно, че момичетата искаха да бъдат в двойка, не по други някакви причини, а единствено по симпатии. Момичето, което трябваше да е до Росен също бе отишло на друго място. Настана невероятно блъскане, някаква бъркотия зад гърба на учителката. Точно преди да се обърне другарката Маслева, до него застана Антоанета и му се усмихна. След няколко дни Антоанета покани целия клас по случай своя рожден ден в техния апартамент, който се намираше в един от военните блокове на главната улица. След като се настаниха, рожденичката донесе отворена кутия шоколадови бонбони и започна да черпи от Росен. Той усещаше, че й симпатизира. Ето защо, когато издевателстваха върху Антоанета, той се чувстваше като предател със своето бездействие. Бедата идваше от това, че го беше срам открито да я защити. Росен бе видял, че родителите й няколко пъти разговаряха с класната им в училището, явно във връзка с проблемите по адаптацията на новата ученичка. Маслева често правеше забележки на тези, които я тормозеха, но това имаше само временен ефект.
Веднъж, когато Васил с пълна чаша се промъкваше към последния чин, където си седеше нищо неподозиращата Антоанета, Росен не можа да се сдържи. Той скочи и блъсна силно Васил, който залитна и падна в основата на етажерката със саксиите. Етажерката се заклати и затрупа падналия, заедно с изпотрошените саксии, пръст и стайни цветя с голи корени. В този момент влезе класната им. Маслева беше веднага информирана кой кого бутнал, но нейната първа грижа беше да се спасят цветята. Тя попита дали някой може да донесе саксии от вкъщи. Половината от класа вдигнаха ръце. Маслева изпрати тези, които живееха по-близо и само след 15-на минути започнаха да пристигат саксии. Момичетата, наставлявани от учителката, засаждаха цветята в новите саксии и съвсем скоро всичко беше подредено и почистено. Дойде обаче време да се изяснява какво точно е станало и защо Росен е блъснал Васил. Росен, както тогава, така и сега, не умееше да се измъква и шикалкави. Заяви поруменял като морков, че е извършил това, за да предпази Антоанета, защото Васил тъкмо щял за пореден път да я полее с вода. Така всички в класа разбраха недвусмислено, че новата ученичка си има солидна подкрепа и това бе една от причините да се промени отношението им към нея. Маслева беше много строга тогава към Васил, а на Росен някак леко му се размина. След няколко дена класната направи известно разместване, при което Росен и Антоанета бяха определени да седят един до друг. Така се сприятелиха и на един чин изкараха чак до осми клас. После момичето беше прието във френската гимназия, а Росен - в търговската в София. Виждаха се рядко и случайно, но последната година, и по-точно преди да се дипломира, срещите им зачестиха. Това започна след една случка в неговата таванска квартира. Тони му беше дошла на гости, а неговият съквартирант го нямаше. Росен седеше на леглото си и по едно време почувства, че му отмалява кръстът и се облегна назад, като сложи под главата си възглавницата. Известно време мълчаха и двамата. Тони, която беше седнала до него, го попита може ли да го прегърне. Росен каза тихо „да” и тъкмо се канеше да се изправи, Тони легна върху него. Усещането беше приятно. Момичето притискаше главата си към неговата и галеше ухото му със своето. Всеки ден гледаше как някои от неговите съученици и съученички се движеха заедно, прегръщаха се и се целуваха. Беше си мечтал някой ден и той да се целува с Тони и помисли, че този ден е настъпил по-рано, отколкото се бе надявал. Съвсем плахо извърна лицето си, за да докосне с устните си бузката й. Постояха известно време така, след което Тони се понамести, като го притисна с левия си крак между неговите бедра, за да усети по-добре това, което усещаше все по-осезателно. Потърси устните му със своите и Росен почувства върха на езика й като твърдо ромбче, което се плъзгаше из устните му. Изживяваше нещо, което беше от някакво друго измерение. Подобно сладостно усещане вече го беше спохождало няколко пъти в сънищата му и както тогава изпитваната сласт обсеби цялото му тяло, преодоля всички сетивни и емоционални върхови точки и последва импулсивно облекчение. След като се върна отново в реалността, подскочи като пружина и се хвана с ръката за мястото на панталона, където намокреното беше най-обилно и отиде към тоалетната под непринудения смях на Тони. От този ден нататък отношенията им се промениха. Срещите им зачестиха. Започнаха да изпитват копнеж за уединяване. Все по-смело навлизаха в експериментите и преоткриваха възможностите на своите тела. Росен по принцип имаше нагласата да спазва общоприетите правила на живота. Разбираше, че връзката му с Тони е преминала някакви граници и това го раздвояваше. При всяко уединение си казваше, че няма да я докосне. Започваха с обикновен разговор, но след известно време все нещо го изваждаше от релси. Не можеше да е равнодушен, гледайки заоблените колена и ясно откроения бюст на Тони. Това беше по-силно от него, а и все нещо се случваше, което ставаше причина да изгуби почва под краката си. Или ще си представи някаква сценка от любовната игра, или самата Тони ще го съблазни. Тогава Росен почваше да диша по-тежко, това се предаваше на Тони. Усещаше, че и тя зачестява своето дишане. Това приемаше като капитулация пред първоначалните си намерения и събитията следваха железните биологични закони. По едно време избягваше да я кани в квартирата си. После, когато отиде войник в Смолян, понякога съжаляваше за пропуснатите възможности.
Бащата на Тони от една година беше военно аташе в Мадрид. Чакаха Тони да завърши гимназия и с майка й щяха да заминат при него. Майка й беше по-либерална от нейния баща и й даваше несравнимо с него повече относителна свобода на отсъствие от къщи. Няколко пъти Росен им гостуваше. Притесняваше се и имаше своите доводи за това. Майката на Тони се държеше добре с него и показваше уважение. Един път, когато трябваше да излиза от къщи и ги остави сами, след пожеланията за добро прекарване и прочее, добави: ,,И умната.” Росен разбираше - този израз говореше за майчината представа за техните взаимоотношения и притесненията за дъщеря й. Бяха заедно на неговата и нейната абитуриентски вечери. Около две седмици след това Тони му каза, че идната неделя ще заминават. Онази неделя, която нямаше да забрави никога, тръгна в 3 часа през нощта, за да бъде около 5 пред блока им. Помогна им за товаренето и разтоварването на багажа от таксито. При раздялата им на аерогарата, видя как устните на Тони потрепераха, страните поруменяха, очите й се зачервиха и бликнаха сълзи. Тони плачеше и някак все едно не знаеше какво става, гледаше Росен и бършеше сълзите с пръсти. Росен не издържа на гледката и също заплака, като се обърна с гръб към майка й и с периферното зрение виждаше долната част от силуета на Тони. Чу майка й да я успокоява. Тя също се беше просълзила. Майка й я подкани да тръгват. Тони прегърна Росен и за миг се разрида. После попремигна с лявото око, сви някак устни, избърса новите сълзи с кърпичката, която й беше дала майка й, и всичко това вършеше някак волево. Обърна се и последва майка си, която беше отишла 4-5 крачки в посока към терминала, и с извърната глава наблюдаваше, докога още ще се бави дъщеря й.
Росен възприе цялата история като една огромна несправедливост. След заминаването на Тони, се беше озовал на дъното на огромна пропаст. Това би се компенсирало, ако преди раздялата е бил на аналогично толкова висок връх. Обстоятелствата бяха несравними. Раздялата го изгаряше. Да се бяха скарали, да се бе изчерпала по някаква причина връзката им... Сигурен беше, че на света съществуваха много жестокости - тази беше една от тях. Прибра се в Самоков. Трябваше да учи за кандидат-студентските изпити, но не можеше да се съсредоточи. Майка му все му говореше, че е отслабнал. Беше изгубил апетит и не намираше радост в нищо. Взе изпитите с ниска оценка. След време, когато постъпи в казармата, получи известие от неговите родители, че е приет в резервите и поради ангажимента си с военната служба, не може да запише веднага, но запазва правото си да следва след отбиването й.
-Росене, еля да ме смениш - провикна се Лазар от сергията и го извади от спомените му.
Трябваше сега, когато работи с клиенти да бъде съсредоточен, да бъде един вид Лазарос – любезен, точен, дори и артист, за да се справя на неговото ниво. Даже подобно на него се пресрамваше и викаше с цяло гърло: ,,Риба, риба”, а когато го заболеше гърлото, отвреме-навреме вдигаше високо ръце и пляскаше силно, за да привлича вниманието на множеството, което се точеше пред сергията.
Лазарос беше направил един ъгъл в склада, където обядваше. Състоеше се от маса и два стола. От тавана се спускаше красив пендел, от тези с разтегателното стебло, на които им викаха ,,асансьори”. Палеше това забележително осветително тяло и го изтегляше към масата. Изваждаше идеално чиста бяла покривка със сини и червени ивици. Отсреща на стената имаше картина с морски пейзаж. Залязващо слънце откъм морето, а в долната част на изображението - бели старинни къщички на стръмен бряг. Явно художникът я е рисувал от улицата. Eдин път Росен беше споделил, че е впечатлен от красивия изгрев. Лазарос го поправи – не било изгрев, а залез. В неговия роден край – най хубавото място на света, слънцето залязва ,,зад морето”. Росен се чудеше пък как на най-красивото място на света няма поне едно дърво. Та Лазарос сядаше с лице към картината и с гръб към цялата бъркотия на склада, пускаше касетофончето с гръцка музика, и винаги хапваше храна, която носеше от вкъщи. Лазарос в своята прагматичност приличаше на баща му. Росен харесваше много черти от характера на Лазарос и в доста неща му поддражаваше. Като него взе да си носи храна, която си приготвяше в квартирата сам.
Лазарос не се бави повече от обичайния половин час. Смени Росен, който също отиде да се нахрани и след това се зае с рутинната работа. Следеше винаги да има пълни каси с риба до Лазарос. Празните прибираше в склада, а на тяхно място поставяше пълни с почистена и отделно - с непочистена риба.
Не можеше да се откъсне от мислите и спомените за Тони. Тъкмо я забрави и тя ще се появи, за да му разбъзичка душата. Така се случи преди 3-4 години. Беше почнал работа в самоковските хали и гледа - Тони стои пред щанда. Била пристигнала от София, за да го види. Ходила до тях и съседите й казали къде работи. Искала да сподели нещо важно с него. Щяла да се омъжва. Като била в Испания, се запознала с него. Бил син на един дипломат от кариерата на външно, втория в йерархията след посланика. Днешния й ден бил нещо подобно на моминско парти. Не знаеше какво очаква от него – веселба, съвет или сълзи. Отдавна беше изгубил илюзиите, че може да се ожени за нея. Бяха прекъснали връзка. Когато тя беше заминала за Испания, си писаха десетина писма. Като постъпи в казармата, през първата отпуска, й изпрати писмо. Един ден на полигона, където се упражняваха във войсково дело, дойде офицерът от ВКР и го накара да го последва. Влязоха в канцеларията му.
-Байно, знаеш ли какво е това?- офицерът размаха един отворен пощенски плик.
-Тъй вярно, но баща й е ваш колега, военно аташе е – отговори Росен.
-Предупреждавам те - само ако разбера, че си изпратил писмо до чужбина, ще те пратя в дисципа. Изчезвай!
А днес как бавно минаваше денят. Искаше по-скоро да я види. Обичаше я някак по своему. Разбра от обедния разговор, че е неудовлетворена и разочарована. При последната им среща й пожела бъдещият брак да й донесе много радостни и слънчеви мигове. Това не бяха празни приказки. Това бяха пожелания от сърце. Явно пожеланията не се бяха сбъднали, или не дотолкова напълно, колкото беше зарядът на емоцията, с която ги произнесе.
Когато стана време да привършват работа, прибра кантара в склада, почисти около сергията и подреди доставената нова риба в хладилниците. Както всяка вечер се изкъпа, но този път удари два сапуна и се облива с вода до посиняване. Облече чистите дрехи, среса се, заключи и потегли за срещата.
Когато приближи до уреченото място, я видя. Беше пристигнала. Гледаше към него, очакваше го, знаеше, че ще се появи от тази посока. Беше усмихната и с привидно спокойно изражение на лицето.
-Здравей пак. Извинявай, ако съм закъснял – поздрави я Росен.
-Здравей. Аз дойдох по-рано. Така и не се научих да закъснявам за срещи. Къде наблизо можем да седнем и може би да хапнем нещо?
-Знам едно много подходящо място – Росен се сети за това ресторантче, в което го беше поканил веднъж брат му Жеко. – Намира се срещу новотела.
-Идеално – съгласи се Тони.
-Не знам с колко време разполагаш. Все пак нали…
-С достатъчно….
Потеглиха към въпросното ресторантче. Трамваите скрибуцаха и се изнизваха почти един след друг. Кръстовището беше изпълнено с коли и пешеходци. Нормално - хората се прибираха от работа, но столицата имаше своя нощен живот и участниците в него пристигаха. От двете страни на улицата имаше трамвайни спирки. Не всички стриктно спазваха правилата, продиктувани от светофарните светлини и ватманите непрекъснато звъняха на нарушителите. Преминаха кръстовището, като покрай тях профучаваха на бегом граждани, за да не изпуснат рейсовете, които щяха да потеглят по бул. ,,Сливница” към периферните квартали. След кръстовището хората бяха по-малко. Един мъж ги изпревари, обърна се и изгледа бегло Тони отгоре-додолу. „Впечатлила го е гледката на Тони в гръб и човекът иска да провери дали и отпред е толкова вълнуваща” – помисли си Росен.
-Заглеждат те – усмихна й се Росен.
-Свикнала съм. И мъже, и жени, и млади, и стари – говореше тя през смях. – Тебе също те заглеждат.
- Не съм забелязал.
- Не си, защото жените гледаме по-дискретно.
Влязоха в ресторантчето. Преди да стане такова, вероятно е било полусутерен. Състоеше се от една стая, около двадесет квадрата, и още едно малко помещение, в което се побираха едва две маси.
-Какво ще кажеш, да останем тук? - попита Росен и посочи вратата към малката стаичка.
-Да, изглежда прилично.
Сервитьоръг ги посрещна усмихнат и след като ги настани с неочаквани от тях любезности, по-подходящи за ресторант към петзвезден хотел, им даде да разгледат менюто. Тони избра кашкавал пане и Росен пожела същото. Поръчаха си и червено вино.
-В Мадрид, предполагам, заведенията са по-изискани. – Росен не беше ходил никъде в чужбина.
-Привидно там всичко е не само направено, но и шлифовано до блясък. Иначе сигурна съм, че има по-скромни ресторанти и от този.
-Сигурно си прекарала много приятно там.
-Напротив, – лицето на Тони за момент се смрачи – чувствах се изолирана и нещастна. Майка ми и баща ми са вечно по приеми, а аз - сама в апартамента.
-Защо така са се забавлявали, а ти си била пренебрегната? Те може би са виждали, че не се чувстваш добре – зачуди се Росен. Знаеше, че поне майка й беше всеотдайна.
-Те правеха това по задължение. И на тях им беше дошло до гуша. Канеха ги от посолствата на почти всички държави за националните им празници, отделно за тържествата на националните им армии. Хайде да не ходят на някое и друго посолство, но поне на 60 – 70 ще отидат. По два празника, това прави почти всеки втори ден. Да не ти казвам какво притеснение и суетни имаше за деня на българската армия. Баща ми лично отговаряше за него. То, като има пари е лесно, но го ограничаваха, имаше допустим лимит.
-Не се ли сприятели с местни хора?
-Знаеш ли, чувствах се във враждебна среда. Една вечер вдигнах висока температура. Баща ми се обажда на Бърза помощ и по телефона обяснява, че има 19-годишно момиче със силно главоболие, зачервено гърло и други подробности. Пристига доктор, преглежда ме, назначава ми лечение и казва на нашите да му се обадят след два часа, за да го информират как се чувствам след инжекцията и колко ми е температурата. Обажда се майка ми, и като провежда разговора с доктора, дочува чужд, като че ли пиянски глас да говори: ,,Паднала температурата на комунистическото копеле.” Подслушваха ни, а и много често ни следяха, снимаха.
-Може би заради това се върнахте скоро?
-Не, не затова. Всяко военно аташе има тригодишен мандат. Особено пък за Мадрид, кандидати има много.
-А следването на френски език ли започна?
-Като отидох, не знаех една дума на испански. Там обаче има фирми, които подготвят чужденци по испански за около 7 месеца. После се държи изпит за този език, който се изисква от висшите учебни заведения за всички чужденци. Така започнах там, учих три семестъра и после продължих тук, в Софийския университет.
Сервитьорът пристигна, постави чашите, отвори пред тях виното и наля съвсем малко на Росен. Двамата с Тони гледаха Росен, явно очаквайки нещо от него.
-Опитай го – прошепна Тони.
Росен изпи налятото и пак усети, че го гледат.
-Кажи, че е хубаво – пак прошепна Тони, като се приведе към Росен.
-Хубаво е – смотолеви той. Сервитьорът наля двете чаши и се оттегли.
Миналия път, когато Росен беше посетил това заведение, с Жеко бяха седнали на същата маса. Брат му седеше с приятелката си там, където сега беше седнала Тони. Тогава Жеко, като си пийна порядъчно, започна да спуска ръката си надолу в дясно, а приятелката му се кикотеше и кокетничеше с неща от рода ,,Ще ми посиниш краката.”
-Значи ти тука обичаш да идваш? – каза Тони, гледайки в посока на вратата и съседното помещение.
-Преди около две седмици бяхме тук с брат ми Жеко.
-Така ли? Той с какво се занимава, освен с жени, алкохол и лъжи?
Росен не възрази на това нейно твърдение, защото бе самата истина.
-Сега е взел под наем една стая и я е преустроил за кафе-аперитив. Намира се в помещенията на туристическото дружество, нали ги знаеш, до моста на Искъра.
-Отдавна не живея в Самоков и не ги знам, но си спомням, че имаше там някакви бараки.
-Да, точно така. С шефа на туристическото - Мето Стоицов, са приятели и направиха дискотека в Говедарци. Ходих на откриването. Бяха извикали братовчеда - отец Григорий, не знам дали го знаеш, та да го освети. Гришата, както си четеше напевно нещо от евангелието, по правилата трябваше да даде на един от предприемачите да прочете даден пасаж. Дава светата книга на брат ми. Жеко зачете и изглежда взе да му става скучно, започна да имитира отец Григорий като по същия начин зачете напевно. Всички се кикотят, само Жеко се съсредоточава, и усетил ефекта, малко по малко става по-уверен и надига глас. Отец Григорий, виждайки, че това се превръща в пародия, каза с блага усмивка: ,,Достатъчно, достатъчно, то само така малко…се чете.” Жеко си е все такъв. Иска да се наслади на всеки миг и има невероятната дарба да го постига.
-За това е прав, но да не наранява другите.
Сервитьорът донесе панираните кашкавали.
-Жеко го видях за пръв път на твоя рожден ден - каза Тони, като изчака сервитьора да си отиде. - Бяхме с Данчето, носим букет цветя и звъним на дворната врата. Показва се Жеко, досети се, че идваме за тържеството. Каза ни, че си отишъл до приятели за някакъв касетофон, за да имало музика. Подава ни цигари – ние казваме, че не пушим, после ни пита ракия или вино искаме. Ние казваме, че не пием и той ни казва моля ти се: ,,А бе вие не пушите, не пиете, сигурно и не се чукате, какво правите тогава тука?” И ние с Данчето си тръгнахме веднага.
Тони и друг път му беше разказвала тази история. Тогава Жеко беше уговорил неговите родители да отидат на гости в техни роднини в Мала Църква. Повечето от гостите бяха познати на Жеко.
-Тогава имаше големи изпълнения. Жеко се държеше пренебрежително към една вече бивша негова фаворитка, викаха й Тути, повече ухажваше една нова приятелка. Към дванайсет часа Тути взима ключовете от москвича на Жеко, дава ги на другия ми брат Георги и го пита дали ще я повози. А Георги, първо, е пиян и второ, няма книжка, обаче казва: ,,За мен ще е удоволствие.” Жеко се смее и с това показва, че не му пука. Излизат Георги и Тути и аз виждам, че ще направят наистина такава простотия, гледам, че върти стартера. Тъкмо запали и светна фаровете и аз застанах пред колата, а той ми маха отвътре. Като видя, че няма да мръдна оттам, угаси колата, дойде при мене да се обяснява леко залитайки. Започнах да го убеждавам, че това е лудост, а тази от колата вика от време- на време през отворения прозорец: ,,Хайде, Жоре, идвай да ме возиш.” Обаче, както говорехме, успях незабележимо да взема ключовете и ги оставих с Тути да се обясняват.
-Ужас! Все пак Георги е можел да кара, щом е запалил колата - отбеляза Тони.
-Всички можехме. Тогава Жеко работеше като монтьор. Разчу се в града, че е добър. Започнаха да му карат коли, да ги ремонтира на частно, така на хората им излизаше по-евтино. Жеко, като привърши ремонта, взимаше някой от нас, за да провери как кара. Даваше ни да шофираме по селските пътища и ни беше нещо като инструктор.
-Георги го видях в „Интерпрек”. Видя ми се един напълнял, вирнал нос. Той, като завърши английската, какво направи?
-Приеха го в МИ-то. Като се дипломира, работи няколко години в „Кремиковци”. Записа задочно международни търговски отношения и като взе второ висше, се премести в „Интерпрек”. Сега, след промените, стана представител на една японска фирма за медицинска техника.
- Я виж, браво. Миналия път ми каза, че ти заради Жеко не си могъл да следваш. Какво стана тогава?
-Тогава ли? Просто нямах избор. Жеко беше отворил фирма по някакъв указ 56, съгласно който се разрешаваше да се продава само стока, която лично си произвел. Започна да купува балтони и да им сменя копчетата, които трябваше да минат за собствено производство. С неговите копчета и целия балтон, фирмата съвсем законно се водеше за лично производство. Един негов приятел го свързал с някакви пловдивчани, които му предложили да им пласира чаши и като ги продаде, да се разплатят. Жеко помислил какъв труд да вложи, за да станат негово производство, и решил, че ако му поискат обяснение, ще каже, че ги е гланцирал. После продава чашите и профуква парите. Идват пловдивчаните и си искат парите, а Жеко им казва, че тези, на които ги продал, го излъгали, пък някои се изпочупили при катастрофа, а от останалите нямало продажби и т. н. Хората си заминали, но на другия ден идват трима културисти в града и намират Жеко. Качват го в колата си и отиват в местността Лаго до Искъра. Казали му: ,,Сега ще си поиграем на руска рулетка.” Извадили пистолет барабанлия и го сложили в устата му. Щракнали спусъка, но пистолетът не гръмнал. Казали му, че другата седмица пак ще дойдат и ако не е готов с парите, пак ще има руска рулетка. Още същата вечер Жеко дошъл при баща ми и му разказал за случилото се. Баща ми вече беше пенсионер, но имаше спестени пари за моето следване. На другия ден идват при мене в София, да ме питат дали тези пари да ги вземе Жеко. Какво можех да кажа тогава? После Жеко ми разказва, че като им дал парите, ония напълнили барабанлията с патрони и му дали пистолета да постреля. Жеко взел пистолета, прицелил се в едно дърво и натиснал спусъка, но той не произвел изстрел. Ония се изсмели и му казали, че патроните са фалшиви. Нямало барут в тях. И после Жеко, като ми разказва всичко това, добавя моля ти се, че номера им бил много хитър и че някой път можел да го приложи, ако се наложело.
Тони завъртя глава в знак на възмущение и мълчаха известно време.
-Тогава тъкмо бях изкарал няколко месеца в УНСС, но като нямах пари, започнах да работя като барман в едно нощно заведение. През деня заспивах на лекциите. Не можах да се справя. Прибрах се в Самоков и започнах работа в халите.
Мислено се бяха върнали в годините. Тони погледна Росен в очите и направи неочаквано за него признание.
-Знаеш ли, в живота съм имала само две стойностни неща – едното е, че ми се роди дъщерята, а другото си ти.
Росен се почувства неловко. Съзнателно избягваше да я разпитва за семейния й живот, за мъжа й и за дъщеря й.
-Когато дойдох в Самоков, не ти казах нещо, което беше важно, а после съжалявах – продължи Тони.
Росен мълчеше и очакваше новата изненада.
-Тогава бях бременна, но не ми личеше още.
Как му се искаше сега на Росен да изрази всичко, което беше преживял. Как бе страдал. Как да изрази това, което беше неизразимо.
-С теб се чувствах себе си. Сега съм някак си обезличена. Да знаех отнякъде, че нямаш възможност да ми пишеш от казармата! Помислих, че си ме забравил. Колко често си спомням с умиление за нашите възвишени идеи и въжделения от ученическите години. Как благородно гледахме на живота и как той ни отмъсти. Искаш ли да тръгваме?
Вече се бяха нахранили и изпили виното. Платиха сметката и излязоха на улицата. Пред новотела спря нов мерцедес. От него слезе елегантна млада жена, която влезе в бляскавото фоайе на хотела.
-Хайде и ние натам – кимна Тони към шикозната сграда.
Росен се чувстваше неловко в подобни луксозни заведения. Не само, че не бяха за хора като него, но и не разполагаше с достатъчно пари. Не познаваше обстановката и остави Тони да го води. Огромното фоайе беше разделено с големи саксии с цветя и през тях видя дълга маса с блюда, от които посетителите, основно чужденци, си слагаха в чиниите каквото си пожелаеха. „Сигурно това е шведска маса” – помисли си Росен. От изпитото вино, бляскавата обстановка и в компанията на своята красива приятелка, всичко възприемаше като мираж. Тони се насочи към асансьорите и натисна копчето. Веднага този вдясно се отвори. Росен влезе в асансьора и застана вдясно. Тони го последва и като се обърна с гръб към него, натисна едно от копчетата. Едва се усети, че асансьорът потегля.
-Сигурно има заведение на последния етаж? – искаше да разбере къде отиват.
Асансьорът спря и Росен изчака Тони да излезе. Едва бяха тръгнали по коридора, Тони бръкна в дамската си чанта, извади ключ и отвори вратата, пред която беше спряла. Влязоха в една хотелска стая и сега на Росен му стана ясно как би могло да се случи. Това го блокира, не знаеше какво да каже, как да се държи. Единственото, което съобрази беше, че Тони е планирала и подготвила предварително всичко това.
-Знаех си, че някога ще се отдаде възможност да се видим и съм си мечтала за нещо романтично, сред екзотика и цветя или в планина с борове и езера. На всички хубави места, където съм ходила, съм си представяла, че си до мен.
Тони остави чантата си на холната масичка, хвана Росен за ръка и го поведе към балкона. Пред очите им се откри красива гледка на нощна София. Тони го прегърна през кръста и той усети топлината и мекотата на знойното й тяло. Дали го чуваше, че на мига започна да диша учестено. След миг се усети, че я е прегърнал и я целува, и сякаш това не е направил несъзнателно самият той, а самото му тяло, което беше извън всякакъв съзнателен контрол.
- Тая миризма на риба се е пропила и в порите ти – засмя се звънко Тони.
- По-добре е да си взема един душ.
- Това е добра идея.
Росен се запъти веднага към банята. Докато се събличаше, обмисляше случилото се и една мисъл започна да човърка съзнанието му. Пусна водата, обливаше се и му беше приятно, а мисълта пак го гложди - Тони вече е омъжена, тя си има мъж. Знаеше от опит, че всичко има последствия. Не, той не се страхува. А тя не беше ли преди това негова приятелка. Тя, ако наистина го е обичала, е казала на мъжа си за него. Тогава защо той не се е съобразил с тяхната връзка. Да, но те са официално женени. Но какво да направи? Защо обстоятелствата бяха така несправедливи към него. Може да се приеме обаче, че сега обстоятелствата бяха в негова полза, за една незначителна компенсация. А ако с това донесе на Тони по някакъв начин нещастие? Противоречивите мисли преминаваха през главата му и това беше причина дълго да се застои в банята. Избърса се с една от многото хавлии, облече се и излезе от банята.
Тони беше легнала в оправената от нея спалня. Под главата си беше сложила две възглавници. Леката завивка я покриваше до кръста. Беше облекла копринен фин комбинезон, който вероятно е носила в дамската си чанта. Гърдите й ясно се очертаваха. Ако Росен имаше досега някакви колебания, те престанаха да съществуват след тази гледка. Тони изгаси осветлението и остави само една дискретна нощна лампа. Съблече се, и легна там, където тя го очакваше, защото ако беше направил нещо различно, това щеше да бъде някоя абсолютна глупост. Прегърна я и започна да я милва внимателно и нежно сякаш в прегръдките си държеше изключително ценна ваза, която може да се повреди при някакво рязко или грубо движение.
Бяха толкова различни. Той с миризмата на развалена риба, а тя с уханието на френски парфюм. Той толкова първичен и недодялан, а тя толкова изискана. Двамата наподобяваха две твърди тела, движещи се всяка в орбитата на своя собствен и различен свят. Те бяха нарушили нормалните си траектории и преодоляли центробежната сила, поради своето огромно привличане, бяха се сблъскали експлозивно. Те наподобяваха сливането на основа и сярна киселина, водата и огъня, бурно и изпепеляващо, за да слеят в едно, защото едно нещо властваше върху космическите, физични и химични процеси и това беше нестихващата, устояла на всички пречки любов. Любиха се, приказваха и после пак се любиха. Започна вече да се зазорява и Росен се сети:
-Няма ли да имаш неприятности?
-Не мисли за това. Понякога, един път на няколко години, всяка жена има подобна възможност. Поспи малко, че утре си на работа. За колко часа да поръчам събуждане.
-Към 6 и половина – пресметна набързо Росен.
Заспа почти веднага. През нощта сънува как гони влак, а на последната врата стои Тони и протяга ръка, за да му помогне да се качи. Той й докосва ръката, но не може да я хване. Ще го хване този влак! Може да тича. Издръжлив е, показал го е в мотострелковия батальон. Събира всички сили и пак настига влака. Показва се мъжът й с детето и й го дава - нямало през целия път той да го гледа. Тя държи детето с една ръка, а другата пак подава на Росен. Детето се плаши и плаче. Показва се майка й и казва:,,Тони, но той няма билет. Дори и да се качи, пак ще го изгонят и ще трябва да го изхвърлят от влака.” Тони не я слуша и пак протяга ръка. Влакът започва да издава някакъв странен звук и се превръща в огромен синигер.
Росен се събуди от напористия сигнал по телефона, имитиращ птича песен. Тони се притисна до него.
- Пак ли? – попита Росен.
-Добре – отговори Тони. Този неин отговор имаше категоричност, за разлика от несигурността, съдържаща се във въпроса на Росен.
През нощта нежността беше скоро изместена от копнеж, темперамент и страст, но този път беше по-скоро мило, прощално и любвеобилно.
Тази сутрин Росен за първи път закъсня за работа. Очакваше, че Лазарос ще му направи забележка, но той само го изгледа с усмивка, заклати глава и леко кимна на поздрава му. С това му подсказа, че се досеща защо не е дошъл навреме. Росен се преоблече бързо и се зае с почистването на рибата.
-Росене, вземи две кафета от Зоя – каза през рамо гъркът и му подаде монета от един лев.
-Лазарос, нека да почерпя аз.
-Да няма повод за нещо? – Лазарос пак се усмихна, както преди.
-А не, просто така. Все ти черпиш.