автор: lorsa

Бездиханна станах от игри.
Хроничният недостиг в дробовете
на кислород уж взе да ми тежи,
а съм присвила поглед във ръцете.
Броя.
Едно... и две... и три...
И още
търпеливо чакам да се скриеш
в удобното за егото ти „после”
и никога в очакваното „ние”.
Ще си броя. До пилците наесен,
когато пак ще е сезон за влюбване,
за да те преживея в друга песен;
за да те нямам до себепогубване...
Сефте. Нали прикрил си се удобно
зад противоречивото „не зная”,
епизодично за да ми напомняш
онези. Предните.
Онези с „края”.
Играта загрубява. Ама нищо –
... девет, десет!
И очи отварям,
за да видя как... не си обичал.
И на „твойто” как... не отговарям.
... Но днес (така и караме по детски),
по напречния разрез на моментите
в които търсех теб и губех себе си,
реших играта да сменим впоследствие.
Какво ще кажеш с теб да се погоним
стръвнишката?
Приемаш? С неохота ли?!
Забавно ще е. Кратко.
Като спомен.

Пу за мене!
Аз те гоня.

... от живота ми.