автор: Izabella

Следи
по ръждивите ни души,
а навън меко вали
и небето е като тежка въздишка
под стремето на очакването.

Съдби-
дълбоки води
в мътни пътища се преливат
и заливат слънцата ни,
и завличат мислите към стърнищата.

И крещи
някъде под огризките,
под остатъците от лятото,
измореното ми сърце.
И не мога да плача,
отдавна не мога да плача,
само притихвам
светеща,
недоизказано.