- Знаеш ли, той очакваше да види Шакира или даже някое нейно по-младо копие, а аз очаквах да видя момчето от спомените си.
Вместо това той видя едно доста понаедряло тяло, с шарена коса като черга, със стара плетена вълнена блуза, пушещо цигара от цигара. А аз видях един мъж, с ръце изцапани от работа по колите, с дебели огромни пръсти, със златен пръстен на един от тях, ръце, в които чашата за кафе изглеждаше безсрамно малка, а цигарата неестествена. Аз не знаех какво да кажа, не знаех защо съм там, не знаех защо пуша и пия с кафе и даже не знаех с кого. Исках само да се махна, да си тръгна, да изчезна. Това вече не приличаше на бягство от отчайващата ми действителност, а бягство към още по-отчайваща нечия чужда действителност. Исках да си тръгна и никога повече да не се върна там. Да забравя всички свои мечти, неосъществени копнежи, напразни блянове и недомислени трепети. Исках да се събудя от емоционалния си кошмар в някое друго време, на някакво друго място и при други обстоятелства. Исках този ужас в душата ми да изчезне, исках да не се беше случвало да поискам отново да се връщам към миналото си заради безизходица. Искаше ми се да не съм седяла там и да пия това кафе. Искаше ми се там все пак да седеше една по-красива Шакира и един по-красив мъж. Не знам защо точно красиви. Може би, защото си мислех, че красотота може да успокои гнева ми, да покрие безнадеждността, да облече душевния ми смут в червена рокля. Но рокля нямах. И тая шарена коса...
Исках да си тръгна. Бързо.
Закара ме до вкъщи, въпреки че грам смисъл нямаше.
В колата звучеше Скорпионс. Все едно – отминало, носталгично, но в онзи момент противно. Защо ми е да знам, че все още ме обича, когато знам, че не обича мен, а неосъществния си копнеж по онази Шакира, която не дойде на срещата.
Дали искам да гледам филм... Не, не искам. У тях – още по-малко. Искам да се махна, много бързо и много далеч. Не знам къде. Само да съм сама. И да мога да преодолея тази болка, това страдание, това изначално неравновесие. ... И ужасната мисъл, че дори и при него не мога да избягам, защото той не съществува...
Е, разбира се, аз мога пак да си го измисля, мога да надградя образа му до нещо още по-добро, мога да се постарая Той да стане още по-съвършен. И така да избягам. Мога...
Не каза, че ще ми се обади на тръгване... Е, то няма и за какво да ми звъни. И аз нямам какво да му кажа вече. Началото на края. Понякога е трудно да си представи човек колко много краища има. И колко много стъпки можеш да извървиш до самия край.
Ще ми липсва. Ще ми липсва да има за какво да се ловя в самотните нощи, ще ми липсва да има за какво да си казвам, че има за какво да се живее. Ще ми липсват sms-ите, разговорите по телефона, приказките за лека нощ. Ще ми липсва мисълта, че съм влюбена. А може би трябва просто да се влюбя в някого. Някой истински. Може би трябва. За да оцелея. За да си купя рокля... Може би трябва...
Събуди ме, моля те в шест сутринта. Искам да знам, че е започнал нов ден. Но само, ако наистина денят е нов.