автор: slona

      Беше останал сам. Тежко сам. Обади ми се в града на смокините.
      – Да се видим.
      – Утре тръгвам. – казах.
      Толкоз. Седем години? Осем години? Повече? Не помня. Имах последната му книга, която бе посветил на баща си, имах портрета на бащата на баща му. Някъде в далекото бях загубил думите с него. Мисля, че бе време. Докато още имаше време. . .
      Чакаше ме на автогарата. Висок, снежно бял.
      – Бял си, баща ми, откъде такава белота в Сливен?
      – От саксонските родове, дето идват тук след келтите и откъдето тръгва бабиния ти джинс. – смее се. – Хубаво е че дойде.
      Хубаво е че дойдох.
      Искаше да ме заведе на местото, където преди месец бе посрещал слънцето в най-дългото му стоене. Там щяхме да седнем, да се видим. Очите си да видим. Лениво, кайсиево, сливенско топло около нас. Кайсиеви са и думите му, докато следваме пътя към спирката си:
      – Ей това, пребоядисаното къще, е старият крайпътен хан, останал още от времето на Добри Желязков, там, до туфите през двайсетте години идваха сливенските фабриканти, да топнат морни глезени в минералните води – я намали малко, колега, – обръща се към таксиджията – виждаш ли барата отсреща, Тунджа върти език до нея и от небцето и бяха тръгнали брястовете с най-могъщите корони в цяла Южна България, ама ги затриха. . .
      Знаеше историята на всяка фиданка, на всеки ъгъл в родния си град. Беше писал за всичко това, а сега, разбирах, скрит в някакви трънаци, довършваше двата тома от биографията на Петър Дънов, труд, който бе посветил на баща си.
      Стигаме го това слънчево и високо. Пред нас се плискат зелените вълни на лозите, заслушват се в небето и притихват с чела в останалата на хвърлей планина, а встрани, силни и сини, са тези камъни, разкъсали снагата на хълмовете, избухнали в наситения си цвят, тропосани с ширитите на полувидими сенки, които като уморени змии очертават могъщите им контури.
      Виждам очите на баща си – силни и сини като камъните отсреща. – ” Как е семейството, детето, добре. . . ти, добре, здравето. . .” – и разбридме после дребни неща, ситности и думите врабци долитат, кацват, кълват трошица спомен, мисъл и. . фъррр. . . припряно отлитат, запиляват се; нямат значение думите, нали сме тук, сега, на нашата земя, и всичките тези мълчаливи години на невиждането са се превърнали в дим, и той след врабците, нависоко е поел и се е превърнал в едровлакнест облак, който търка пухена дрешка по ръба на Карандила. Но остава далеко, деликатен е, чака ни думата да си кажем.
      Имаме капка вино. Сливенско вино. Мъжът пред мен е част от спиралата на пренесената кръв. Не бе мигнал, не бе трепнал пред заплахи и хвалебствия. А че някои са предавали, продавали – кой го е еня ? Небесни бразди имаше да се преорават, Млечни пътища да се претакат, сенки високи, с които трябваше да се премерваш. И сред пицикатите на надграчването той бе плюнал с раздразнение – рекъл и отсекъл: ” Син съм на баща си! Това е то ! ” Мисля, че днес оценявам оправданото високомерие, повдигането на погледа от постигнатото със старомодна, безкомпромисна всеотдайнот. ” Това е то ”! Край! И въпреки императивността си ” Това е то ” е абсолютната лишеност от избор. Защото в спиралата на пренесената кръв не може да има избор. Индивидуалистичният напън, повърхностно благороден, е Спартаковство, не Спартанство – плебейски порив, а не осмислен щитов код, с който защитаваш не себе си, а този до теб, не себе си а тези пред и зад теб. И какво ли е свободният избор ако не единствено осмислено задължение. . .
      Какви ги бръщолевя ? Примитивности. Лозите са долу. Лозите винаги побеждават. Победили са и сега, тежкият им сок е разтворил отлетелите години. От неказаното е останал само тихият шепот, напомнящ изтъняваващо в далечината припкане.
      Денят е започнал да слиза. Поемаме обратно кам града, смеем се, играем с думите. Преди автогарата минаваме по каменен мост, до който придремват високи тополи.
      – По забравеното днес време този мост се казваше ”Дамарския мост” . – баща ми се усмихва. – Дамар е някакъв вид карантия. Така че общо взето значи ” Моста на карантията”. Беше в края на пазара, края на града, ако щеш – надолу по реката бяха воденица връз воденица, орешаци, градини и там убиха вуйчо ми Крум в нощен бой за крадене на вода. Така че обратно на пазара. Продаваха се живи кокошки, мисирки, прасета, кози и какво ли не. Колеха се на Дамарския мост и там се деряха, разпарцалосваха и прочее. И каквото не ставаше за нищо се хвърляше направо в реката. Воня и смрад от тук до Стара Загора. . . Хъм, приядоха ме се наденички, а на теб ?
      Дайте ги насам!
      Дайте насам и тези улици, които, спомням си, дъхтяха на дюли и ошав, дайте я тази супа валчета и мъхестите праскови, от аромата на които ти се завива свят, дайте го насам и слабичкия продавач, дето казва: ” Брате, кажи един от нашите, сливенски стихове. . . ”, и антикварката с розовите чорапи, дето тропва с подпетени чехли и отсича според устава на Сливенския гарнизон: ” Здравейте, госода! ”, и Виенската сладкарница с бухналите си парфета и ароматичното кафе, и този гранитен къс, като че ли отчупил се от планината и замрял в центъра на града – град извезал най-гиздавите гайтани и вдигнал най -многото момчета под знамето със зеления цвят на Игликена поляна, под двете най-скромни и свещени думи писани на езика ни.
      Давайте! Дайте ги насам!
      А оправданията на спрелия днес, тук – хвърляйте под Дамарския мост!
      Прокапва сумрак. . . Леко е станало. Денят затваря кутията си, иска да се преврне в отминало. Баща ми ме изпраща с бутилка Сливенско вино и книга, която праща на скъп наш приятел.
      – Ако можеше да видиш душицата ми, би поискал да ме прегърнеш. – казва той вече в тъмното. И изчезва.
      Рейсът ръмжи. Пътят ме повлича към някакво дълбоко. На кого оставям баща си? На кого оставяме бащите си? Днес, когато още можем. . .
      Сините Камъни са се слели с масилото, рукнало от небето. Магията на долината изчезва, добива профила на безформен, невзрачен път. . .

      Сега, в далекото, препрочитам последния пасаж от последната му публикувана книга:
      ” Това е то, Учителю, с малки или с големи букви, ще трябва да си го отвоюваш нужното уединение и да си го изстрадаш сам, и не е невъзможно, ако до дясното ти коляно е седнал да те брани този ведър, широкогърбест исполин – поп Константин – баща ти. ”

      Ще дойда скоро. Съвсем скоро, че забравих да те прегърна, баща ми. И в трепета на раменете ти ще усетя приливите на кръвта ни, и люлеенето на тази силна наша Сливенска земя. И не е ли в крехкия ни земен път най – голямата радост мигът, когато изправен в сенките, можеш да отрежеш: „ Син съм на баща си! Това е то! ”. И не е ли най–топлата надежда, някой ден, децата ни да кажат същото.