автор: feniks

един
единствен
ъгъл,зад който
непоправимото ухае на
звезди и
вятър.
Несбъднатите ни
коси блестят поръсени със
ягодова
вяра.
Изгрявам сред утайка
от луни
върху безименни
клепачи и
пръстени от дива
лава.

Събира ни
онази тайна мигла,
която в тъмното ти посветих-
наум и
настървено-нежно.
Крилатите снежинки по
паважа,
невидимото
трескаво дихание
и влюбеното ти лице.
Изворно и леко,червеното попива
дълбоко,
зениците отнемаха,безшумно
тъмното отвестие
узря,
червеното попи във тях-
кърваво
обезумяло,
когато сенките ни
вплетени
една
в друга
любуваха
тишината.