автор: pontis

Все по- са малки, белите петна.
А все по-наситено червеното. В кръвта.
И по-отчетливо брояча се върти, все по-неистински,
но механично вярно.

И по-дълбоки са следите, от стремената.
Разрязват ме, и скобите стърчат.
Красиво, зеещо-ръждиво,
от дупките на моите колена.

По-груби стават, и по-сурови
резките в календара.
По-грапави са утрините,
По-дълги и неясни- сенките по тротоара.

По-матово е твоето лице,
по-силен растера,
по-реалистична е - от вярата
иронията. На центъра на тежестта.

И черното, настойчиво и бавно,
прояснява. Стопява сенките и избелява.
Луната е все такава, млечна.
Като графит е. Оскотяла. Вечна.

А ноктите ми пожълтяват, като угаснали свещи.
По-остри вечер стават,
И устните ми бавно, като черти,
по-тъмно побеляват.