автор: secret_rose

Покоят нереален е, където
признат е за покой и тишина.
А легионите, воюващи в сърцето
с една милувка ще срази детето
на Слънчевата Светлина.

Разказват, че децата лунолики се раждали със копие в ръка. Те раснели сред бойни викове като несъхваща една река. И напоявали земята черна с кръвта на брат, любим или другар тъй безпосочно, само триизмерно, в пределите на този свят прастар.
Под източното слънце на пустинята поел един от тях след зов незнаен. В сърцето му воювали стотина, а мислите му тихо го терзаели. Били подобни на светлинен лъч и като утро раждали се свежи, а в заника си от съдбовна глъч изгасвали в безбройни мрежи и го оплитали подобно пленник на същност със стотина пипала. А от сърцето му изригвал мерник и пренасочвал личната стрела към враговете, в него сътворени и с мрак покривал сетния му ден. Така пристъпвал по земя ранена, и под небе от нереална тлен.
Живеели над него в синевата желанията му, така познати, стремежите му - все човешки, мечтите му, съня му, грешките... и всяка своя форма си сдобила, коя от трънчета, коя от свила... Една блестяла цялата в позлата (били са му духовни сетивата ), а друга пък обличала се в дрипи и тайничко от него си пощипвала когато огладнеела и жадна отпивала от етерите плавни в безкрайното море на същността му. И тихичко линеел си духа му, в затвора от ненужните емоции, и добродетели, че и пороци.
Той мислил, мислил как да се спаси и затова в пустинята отишъл, да изгорят там всичките грози и вече да отдъхне, да подиша. А мислите му все така растели под огненото слънце на пустинята и този път били прекрасни, бели и не помисляли да си заминат. Далече от човешката гълчава, без ласка, без любов, без дума братска той пленниче си все така оставал на ордите в сърцето му пиратски. И молел се на светлината да го спаси от тази участ тежка, но и небето му, така безсвято, присвивало се от човешко и всяка неизречена молитва политала като ранена птица нагоре към безславните си битки и мъртва се завръщала в зениците.
Изплакал си очите от тъга. Неверие сърцето му присвило. Свалил отправената си ръка и вече не погледнал към светилото. Душата му замлъкнала незряща, не пропълзявал даже онзи страх че ще погине в пясъка от жажда, познавайки се - от прашеца прах. И тази нощ била му най -студена, в небето не проблясвали звезди, луната някак била променена, светлика и не слизал по браздите прокарани от пръстите безбройни на мисълформените същества и нямало ги ордите им бойни да му шептят това и онова.
Настъпила Зора. И с нежни устни докоснала сърцето на юнака. Огледал се, но нямало го слънцето, което толкова отдавна чакал. А то било отвътре и във него, как да го зърне, гледайки навън... дочувал само песента му тиха, като неземен и безкраен звън. И бликнала вода - неземна ласка, извираща в оазиса забравен погалила последната му маска с бълбукащата истина и правда и го подела в новото си слово, по-лек от светлина, по - бърз от сянка, оставил всяка тежест и олово, новороден и с приказна осанка. По раните от тежестта му поникнали криле на лебед и с детски смях, подкрепящ рамото му излитнал от товара - себе и се въздигнал в тишината на непознатите простори, до замъка на светлината, далеч от времето и хората. И нещо в миг се променило... изчезнал слънчевия замък, той имал вече ново име, в ръка проблясвал нежен пламък, и бил искрица, малко зрънце, в сърцето ти, дете четящо, частичка от неземно слънце, все още спящо...
Още спящо.