Безредно, искрено, без сянка от лице,
с разголена сред бурята душа,
или с желание за друга- блудна, ярка,
на хаоса дете.
Звезди, угасващи във тъмнината,
но заредени с динамит, се пръскаме във светлината,
и реем се във себе си, оттласкваме далечината,
а после се раздираме във жива плът.
Пространството е толкова необятно,
а думите- тъй кратни на лъжа,
Умираме, родени еднократно,
Възкръсваме, докоснати от любовта.
Простираме ръцете си за полет,
в безтегловността, забодени върху карфици,
сенки пърхащи в небе от самота.
В скафандрите си блъскаме по хладната стомана, с юмруци, нокти и крила.
Играем на луни, звезди, слънца и небосклони.
Галактики от страст, от жаждата обезумели, във пясъка редим.
А с мравешки крачета, едва, безсилни, боси
по камъчетата във себе си пълзим.
Какво ли имаме тогава?
Не бих посмял да изброя.
Ръце, сърце, събудено от спомен пред забрава,
И мисълта, блуждаеща в море от ярост и тъга.
Пулсиращи във кожата ни вени, мечти, едва прозиращи сред страховете.
Желания- неосъществени … и малко влага,
внезапно блеснала във ъгълчета две,
засъхваща, солена, топла и горчиво кратка.