автор: ivliter

Вечерта е толкова приветлива и приказлива. Дочувам я да разговаря тихичко с дърветата. Преживели превратностите на деня, те я слушат и кимат лекичко с разлистените си корони.
Погледнали нагоре, с интерес следят как облаците се опитват да рисуват. Някои от тях, увлечени в игривата си лека стъпка, продължават безгрижно да преминават над скалистия склон. Подхванали любимата си бяла песен над стръмните ронливи сипеи не искат и да знаят, че скоро вечерта ще ги погълне. Какво безгрижие. А търпеливите дървета, изправени гордо, от своето високо място приветстват долината. Но вечерта шепти приспивно в клоните. И те събличат бавно зелената си дреха, изтъкана от шумолене на листа и птичи цвъртеж – премятат я на скалата, в която залезът е запечатал последната си усмивка, последното си възторжено премигване. Тук, в приближаващата тъмнина, ще се натрупат на потайно място красивите ми впечатления от изминаващия ден, от вечерта. И аз знам, че някой път ще се завърна отново в това закътано тихо местенце, за да ги преживея повторно.