автор: kjano

мимолетен опит за среща на четири очи

Мари-Йоанна отметна два пъти коса - на ляво и на дясно; нежно я повдигна с ръка й я остави да падне меко върху раменете си. Огледалото на стената я отразяваше перфектна - такава каквато си е. Премлясна с устни и ги начерви.
Дани видя отражението си, но не обърна внимание. Застана пред писоара и се облекчи; пикаеше му се от двайсетина километра. Мислеше да отбие колата и да пикае отстрани до пътя, но точно тогава видя рекламата на бензиностанцията. Беше на ръба да намокри гащите пред вратата на тоалетната, обаче издържа. Намокри лицето си със студена вода и се погледна в огледалото; водата, стичайки се по лицето му, го разхлади и освежи. Пусна език над долната си устна и с върха му пое водата, задържала се в острата брадичка под нея (устната). Отпи. Насити жаждата си. Вдигна дясната си ръка сгъната в лакътя и притискайки я в лицето си - така сгъната - я плъзна надолу, отцеждайки останалата на капки вода от него. Видя се; не беше хубав, но затова пък печен и си му личеше. Усмихна се. Отражението му отвърна с чаровна, тежка усмивка. Готин тип. Сега ще изпие едно кафе на бара и продължава. Отвори вратата на тоалетната.
На излизане от дамската тоалетна Мари-Йоанна почти се сблъска с мъж, който излизаше от мъжката. Стресна се; не видя лицето, но гласът му й хареса. Нежен, въпреки че леко дереше - може би е жаден. Той доста ловко избегна сблъсъкът с нея и учтиво се извини за притеснението, което съвсем неволно (то бе ясно) й причини. Тя побърза да излезе от там и прекосявайки кафето излезе отвън при колонките за гориво. Колкото и да беше горещо, въздухът тук навън, бе по-приятен. Погледна към краката си - обувките я стягаха. Може би не бяха най-добрият избор, но кой ли предполагаше, че ще се стигне до тук. Нищо не е изгубено; може би така е по-добре... Запъти се към шосето.
Сервитьорката поднесе кафето пред Дани и му предложи мляко. Прие го; дори реши да изяде и една палачинка със сладолед. Момичето се усмихна; мъжът беше симпатяга, не като пътуващите от тук - груби, дебели шофьори или пък отчаяните търговци на разни боклуци и джунджурии. Много рядко, ако се появеше някой красавец, то той ще се окаже такъв жалък лигльо, че...
Дани... мислите му се отскачаха ту към случката с момичето в коридора на тоалетната, ту се връщаха на сутрешния телефонен разговор... Кафето го ободри... Палачинката беше готина - с боровинков сладолед... Сервитьорката мила и бърза, въпреки че беше пълно с подвикващи дангалаци с мазни фланелки... космите по лицата им висяха от всякъде - дори от ушите... Извика я и плати... Излезе навън... Миришеше на бензин и въпреки това въздухът се дишаше леко... Обърна се към витрината на кафето... Момичето го гледаше, така както си беше надвесено над масата, забравило и глухо за задълженията и бандата шофьори... Той й махна (беше го гледал в някой филм; всичко това можеше да е филм, но не...), обърна се и прекоси по бетона до паркираният Бюик със свален гюрук... Метна се без да отваря вратата - вече не мислеше за сервитьорката и "нейният" филм... Запали... Мощ и музика.
На пътя Мари-Йоанна махаше само на автомобили, защото се ужасяваше от камионаджиите - гадни свине... с колите ще е по-спокойно и по-бързо, което беше по-важното. Една открита и мощна кола с пясъчен цвят излезе от бензиностанцията на пътя. Тя вдигна ръка... колата отби; още преди да спре тя го видя. Беше мъжът от тоалетната. Нещо под гърдите я погъделичка. Усмихната се качи вътре; само секунда преди това, мъжът се бе наклонил през седалката и бутна вратата за да се отвори. Докато го правеше държеше главата си изправена нагоре и я гледаше в очите. Какъв поглед само... (той не мислеше за нея - един телефонен разговор се въртеше там в мислите му). Двамата си казаха нещо и Бюика вдигна прах от банкета. Излетя с мощен рев. Насреща му се задаваха три камиона, които намаляваха за да влязат в бензиностанцията (а шофьорите им да тормозят сервитьорката...).
Дани натискаше педала на газта без притеснение. Вече бе забелязал, че спътничката му не се смущава от високата скорост. Не се бе сетил веднага за това, но все пак се увери, че тя няма нищо против... и сега летеше по шосе 112 с пясъчният си Бюик. Оставаха още петстотин километра - почти половината разстояние. Имаше време, за да е там до вечерта. Такива едни мисли го успокояваха; не мислеше какво ще каже, каквото и да бе то, имаше едно единствено важно нещо... да е там и да го каже... и после... то, като че ли бе измислено вече. Вятърът минаваше през косата му... Той бе мъж на място - винаги го е знаел. Това сега щеше да бъде поредната му твърда позиция... Още петстотин километра.
Спътницата на младият мъж също се наслаждаваше на вятъра в косите си (може би, ако имаше кърпа за глава... представи си се, като фаталната главна героиня от холивудски филм... хареса й...). Всъщност, какво я правеше по-различна. Момичето изглеждаше спокойно. Нейният спътник, шофьорът на Бюика, продължаваше да поддържа висока скоростта, с която, наистина сякаш летяха; това я устройваше напълно.
Мари-Йоанна хвърляше по някой поглед към мъжа зад волана; на моменти го задържаше и за по-дълго, но той, като че ли не забелязваше нейният интерес. Тя се загледа в редицата от дървета покрай пътя, летящи в обратна на тяхната посока. Главата й клюмна в страни, върху дясното рамо, там където тя бе опънала ръка, напред върху вратата на автомобила; чувстваше се перфектно. Това издаваше и премреженият й поглед. Тя извърна сластно глава към мъжа и този път бе решена да задържи погледа си толкова дълго, колкото е необходимо, та той да й обърне внимание; не желаеше да използва думи... думи, думи, думи, само думи. Видя го; лицето му се изопна, той сграбчи волана със все сила, колата се разклати... и те двамата подскочиха в нея... предпазният колан се вряза в скута й... после...
Дани усети таралежа под гумите; колата стана неуправляема. Реакциите му нямаше да стигнат до никъде... нямаше начин да си помогне както и да е... Мислеше, виждаше, може би умираше...
Бюикът се удари във лекото възвишение край пътя и излетя във въздуха; преди да започне полетът си надолу към земята, той плавно се завъртя на една страна и се разби с трясък след тридесет метров полет. И преди да продължи търкалянето, две тела се разхвърчаха на посоки от него. Коланите се бяха скъсали при резкият удар в твърдата повърхност. Живот и разруха, надежда и смърт - едните си отиваха, другите идваха ... Кръв и смазано, грозно изкривено желязо, изоставило изящните форми... Кръв и отворени очи, очи вперени в отворените небеса... Там някъде, където... Тишина, и само едно автомобилно колело, което не я зачиташе, а стържеше ли, стържеше в последните си обороти.
Животът напускаше Дани, но това ли го вълнуваше сега...? Не. Сълзи се стичаха по кървавото му деформирано лице... Тази сутрин беше вдигнал звънящият телефон и се бе заслушал в един глас, който (Ти ли си скъпа?) обожаваше. Този глас, не звучал в ушите му от няколко месеца, бе причината да седне зад волана днес, с решението да измине тези хиляда километра. Дани обичаше тази жена (един женски глас в телефонната слушалка), тя беше началото и краят, но... Двамата бяха плакали като деца преди да се разделят... тази ужасна раздяла (Дани взе това решение)... тази принуда (щом родителите й, не я даваха на него. Бяха я обещали други му - представяте ли си!?!?). Той каза на тези (ужасни хора), че заради любовта им ще си тръгне, няма да пречи на нейното щастие (как само се смяха тези хора, тези ужасни хора, как се подиграха на чувствата и решението му). Когато й каза тя побесня; как е възможно - той да решава сам, за неща които касаят двама им, техните взаимни чувства... Боже, чувства... той премълча (това което му предстоеше... е да си като ходещ мъртвец). Беше мъж на място. Ами аз, плачеше тя, аз нищо ли не знача... Дани мълчеше, мълчеше... тъпанчетата на ушите му щяха да се пръснат от вътре... този вик, който пореше тялото му... а той мълчеше. Но тази сутрин всичко се промени. Тя - жената на живота му - се обади тази сутрин да му съобщи, че чака дете от него и го иска до себе, до тях двамата... светът да върви по дяволите... И ето, че той тръгна... Бюикът летеше... Сълзите измиваха кръвта от безформеното му и разбито лице - лице на истински мъж... Тя ще го чака... и той... той май вече пристигна... Те щяха да му простят, но не и той - не, той няма да си прости; сега и завинаги. Смъртта го отнасяше.
Дани умря на поляната под съпровода на стържещото колело. На двайсетина метра от него си отиваше още един живот... Смъртта ще се върне, но това после... сега дишай. Мари-Йоанна дишаше, но дробовете и се давеха в кръв. Очите й гледаха чантата на метър от нея. Вътре имаше торбичка с диаманти. Тази сутрин, докато правеше кафе за шефа си и за един мъж, който тя не познаваше, се случи нещо... още не бе наясно, какво всъщност стана... (Мъжът - лицето му го издаваше - не беше добър човек, истински престъпник. Напоследък шефът й го беше закъсал и бе започнал да се свързва със все по-съмнителни типове - в началото навън, а напоследък и в офиса). Кафето бе готово, когато чу необичаен шум - бутане, неестествено хаотично раздвижване (миг само, само едно мигане с очи). Нещо я накара да се притаи, там в малката кухня; и тогава чу (миг само...) онези изстрели... и... тишина. Не мърдаше, не дишаше. Когато се показа намери шефа си и неговият гост разстреляни. Не знаеше на къде, какво, как... И тогава видя на земята зад бюрото кадифена кесия. Клекна до нея и я развърза... и сега тя (кесията) лежеше на метър от нея в дамската й чанта, а тя изразходваше и последните си сили за да я достигне. Не можеше... искаше да ги погледне за последно... но не можеше да ги стигне... Някой се наведе пред лицето й; Смъртта.
- Върнах се. Чака ли ме, мила?