автор: DAIK

(логорея, без извинение към този на който отнех гаджето)

Той даже не разбираше, че всичко е изгубил.
Изпосталял като монах, залъгваше се с бога,
сънуваше я нощем в прегръдката си груба
уверен във любов почти „до гроба”.
Той даже не разбираше, че кухите му думи,
отекват само в празните сърца,
че не утеха носи лирата без струни,
а само мрак и по-дълбока самота.
Но бе глупак.
Като тръстиката, която като вятър
надува недомислени фанфари,
като отсрещен бряг, по който някой мята
две червейчета стръв в такъми стари.
Наивникът изпълнен със идеи
отскубеше от наносите някъде край Струма
магнолии и орхидеи
и гнила ланска шума.
От иноземните цветя плетеше
венци за своята глава,
защото всичко беше, беше
незабравимо при това.
И толкова дълбоки мисли
набъбнало прииждаха,
че в миг пресъхнали от истини
зловещо вировете му завиждаха..

А ние бяхме
две пеперуди глухи,
засмукали нектара на денонощен бар.
Самотни и щастливи
от тежеста на въздуха над нас.