автор: chocolate

Навярно дълго, дълго си ме страдал.
А уж беше отдавна...
Но какво всъщност значи „отдавна”,
предвид краткостта на земните ни реалности?!
А и аз – къде ли толкова далеч бих могла да избягам
в гълчавата на този тесен и стар свят,
изпълнен с греховна святост и с неизповядани желания?!
Но с друг - никога не стигнах дотук в страстта си...
На друг никого онези думи не съм казвала...

Навярно си питал за мен.
Знам, продавачите на цветя не биха ме издали.
Но морякът – за ножа зъл отмъстително ще се хване.
Офицерът снажен ще те изгледа с поглед каменен.
А свещеникът ще се взре в нещо отвъд свещта недогоряла
и ще потъне в мълчанието си...
Да си с мен е нараняващо -
прекалено много честност след себе си оставям.
Да си бил с мен и да не си с мен – пагубно е...

Навярно дълго си ме чакал на онзи сив тротоар пред катедралата
и си обхождал с поглед търсещ площада.
Цветята са повяхвали в ръката ти забравени.
На просяците си раздал по петак – да ни споменават.
На всяка бегло приличаща на мене жена в очите си се взрял -
да ме разпознаеш;
устна, прехапана от разочарование, парещо е кървяла -
не ме видя...
А аз бях там,.. само на няколко крачки... -
просто времето беше застанало между нас.
Онова „отдавна” – не беше случайно, а наказание за невярата ти -
кой от двама ни остана по-неразбран?!..;
кой от двама ни пръв предаде дните, в които си принадлежахме?!..

Навярно си искал нещо да ми признаеш,
но тогава мен вече ме е нямало там...