Букетче теменужки грееше във шепите.
Изгаряха дланта му сините им пламъци.
Откъсваше листенцата полека, събличаше
зеленото им одеяние...Тъй както някога
една жена във тъмнината е събличал...
Пулсираше във вените кръвта й жива,
ръцете му извайваха плътта й,
под натиска на устните му, устните й
топли се разтапяха... Безкрайни мигове!
А пръстите му само мачкаха цветята.
От стъбълцата тънък сок се стичаше
и капчиците се отронваха на вятъра,
като сълзи на изоставено момиче.
Минаваха край него хората. Не спираха,
блестяха в мрака белите им зеници.
Как странно смешен им изглеждаше
човекът разговарящ сам със себе си...
Едно букетче теменужки грееше в нозете му.