автор: ivliter

Сега започват да рисуват сенките вечерни. Сега, когато хоризонтът е изпил до дъно на слънцето живителната сила. В свирнята на един щурец танцуват те фриволно върху палитрата широка на нощта с пастелните си тъмни монохромни тонове. Така се забавляват и не усещат как ще превърнат скоро светлината в спомен, само в сън.
Градът ще стане град без къщи и дървета – едно пространство за изкуствено запалените светлини. Реката ще погълне отраженията на мостовете и само тихият и ромон ще напомня, че я има, че е жива. Светулките на фаровете единствени ще търсят път в безлицевия свят на мрака и ще водят неуверено напред, несигурната в тъмнината мисъл. А за душата-пътничка ще свети пак окото на луната, като зелен семафор по кръстовищата на нощта. В зениците ще има много място, опразнено от образите на деня. И в тях луната ще танцува самотния си нестинарски танц, голяма като глобус. Дочувам как към мен се спускат стъпките на песнопоец-вятър, незрим, опипващ с пръсти нишите на потъналите в тайнство улици. Той е неизменен гост в това вечерно време. Развял на дрехата ми пешовете, ще иска пак да ми покаже потайностите в нощния притихнал град – места, които са достъпни само нему и за мечтателя-поет. Аз ще го следвам по загадъчните кривулици на просветващия леко път и ще си мисля за това, как в дните има толкова нечакани раздели, нежелани, в които да пропада пътя на човека в свлачищата на живота. От тази моя мисъл, в окото на разжарената Вселена неусетно натежава и се търкулва от искрящото небе една отронена сълза от падаща звезда.