автор: CheGuevara

11 ч.

5. Почитай баща си и майка си, за да ти бъде добре и за да живееш дълго на земята.
Десетте Божи заповеди


Блатната вещица и кучето Жоржета Чакърова влачеха уморени стъпки по кълдъръма на Самоводската чаршия. Още няколко метра и щяха да се скрият от подвикванията и кривите усмивки, които ги сподиряха отвсякъде.
„Пльок...“ Едно яйце тупна точно пред едната й маратонка и от удара с земята, жълтъкът цъфна върху локвата...Въздухът се насити с победоносни детски гласчета.
„Я, прилича на цъфнал минзухар!...“Кучето Жоржета Чакърова протегна език и скоро от вкусната бомба не остана нито капчица...Само няколко пръски върху носовете на маратонките му се надсмиваха презрително:“Уж голямо куче, а толкова глупаво...“ Цветята растат в градините, а не в локвите...“
Блатната вещица вдигна заканително тояжката, на която се подпираше, но не пророни дума – оставаха само 3 крачки и ще се скрие зад високата порта. Когато затръшна вратата зад себе си, се прекръсти набързо и с облекчение превъртя ключа. Враждебният външен свят остана зад гърба им и сега можеше спокойно да се отдаде на любимото си занимание. Бръкна в дълбокия джоб на якето и извади грижливо увитите в найлонче стръкчета синчец, открити в малката горичка край Паметника. Пръстите й със заучени движения разрохкаха пръста в малката градинка, после дървеното садило направи легло за крехките коренчета и тя много внимателно ги положи в пръстта. Нещо отдавна забравено се промъкна в мислите й и тя си спомни онези трудни, но щастливи години...Бяха толкова щастливи четиримата...После внезапната болест отнесе мъжа й и тя отгледа, изхрани и изучи децата си благодарение на земята и неуморните й ръце...Гледаше домати на акорд, тогава това беше сигурен и добър доход!...Обичаше мириса на прясно разкопана пръст. Децата пораснаха, задомиха се и тогава дойде лошото. Когато за първи път синът й посегна да я удари, нещо в нея се пречупи...После дойдоха скандалите и с дъщерята и зетя...Искаха да продаде къщата и да им подели парите...Тази малка къща беше нейният свят, населен с любов и сговор. Спомени, които все още я държаха жива.
Тогава сърцето й се вкамени. Отписа ги и си остана сама, само с кучето Жоржета Чакърова. От пенсията си пращаше пари на внуците за празниците, но децата си отписа завинаги. После всички се изнесоха към Чехия и повече нищо не долиташе от тях.
Отдели се от външния свят и заживя само в миналото.
Съседите постепенно изтриха името й и за тях тя си остана само Блатната вещица по мириса на плесен, пръст и обреченост, който се стелеше след нея.
Търсеше къде е сгрешила, какво не е догледала.
Пръстите й погладиха за последно пръстта около синчеца, но мислите й трескаво скачаха напред-назад...
Тогава тя прозря онова, което спеше заровено в паметта й. Грешка в отглеждането. Както се случва и при цветята. Ами ако...
Бързо влезе в къщата. Паяжините се залюляха от затръшването на вратата. Кучето Жоржета Чакърова я изгледа тъжно – вече гладно, но свикнало да чака – познаваше нейните странности, както и доброто й сърце – обичаше я и й беше благодарно, бе го спаси преди години от гаменчетата в махалата.
Блатната вещица трескаво обръщаше картонените кутии, потънали в прах и спомени, и търсеше, търсеше...Знаеше, че не може да ги е изхвърлила...Кой убива щастливото си минало?!...Ритна нервно картонената грамада и тогава я видя – една малка кутия от обувки, завързана с ластик на възел. Нямаше търпение да търси ножица. Посегна и с няколкото оцелели зъба стисна здраво ластика. Усети болка, но това не я уплаши – беше изцяло обсебена от идеята си да промени бъдещето...Скоро в скута й се посипаха снимките - усмихнатото лице на мъжа й, нежните личица на децата...Пръстите й , още кални от пръстта, погалиха това минало, което единствено светеше в душата й. Избра две бебешки снимки, стисна ги здраво и бързо се върна в градинката навън.
Много старателно разрохка пръстта, Замириса й на пролет и слънце. Не усещаше лекото ръмене на дъжда. Беше открила надеждата.
В двете ямички, до стръкчетата синчец, положи нежно детските снимчици, покри ги с рохкава пръст и отстрани камъчетата...Нищо не бива да им пречи!..
За първи път от много години щастливи сълзи напираха в избледнелите й сини очи и капеха върху двете пресни купчинки пръст, под която очакваха своето ново бъдеще бебешките личица на вече порасналите й деца...
Блатната вещица приседна на камъка пред градинката. В душата й беше спокойно и светло. И тя тихо запя забравена от години люлчина песен :“ Расти, расти, мило ми детенце...“
Дори мъглата изтръпна...



Ружа Велчева
(из „Морга за изгубени души“)