автор: gorianin

История Първа

В старата гора се случваше нещо необичайно. Дърветата бяха спрели с обичайното си бърборене, реката беше успокоила водите си, вятърът беше спрял неуморния си бяг,а слънцето се беше застопорило малко над хоризонта в очакване нещо да се случи.
Около дупката на семейство Зайкови се бяха струпали животни. Стар язовец бавно издишаше дима от бамбуковата си лула опитвайки се да не обръща внимание на енергична невестулка, която му се оплакваше от променливото време в началото на пролетта. Група диви гъски от близкото блато обсъждаха бурно родословието си, а няколко игриви катерици се забавляваха шумно с неволите на един доста разсеян таралеж, който освен че носеше забодени на гърба си куп изсъхнали листа и плодове, оставаше често по някой бодил на случайно застаналите на пътя му животни. Дори мечокът и няколко стари вълка наблюдаваха случващото се заобиколили едно съборено от буря дърва в страни от останалите, така че да не плашат тези, които не харесват големите им лапи и остри зъби.
Само един млад, бял заек с черно петно на лявото ухо обикаляше нервно в кръг около заешката дупка, трепкаше с малката си опашка и час по час поглеждаше по посока на нея. Изведнъж дъхът му спря. Всички бяха насочили погледите си към смиреното лице на дивата пуйка Тодорка, която показала се цялата от дупката припряно наместваше очилата си по близо до очите си, търсейки да срещне погледа на нетърпеливия заек.
-Имаш четири прекрасни, малки, сладки здрави момченца. Всяко тежи по 3 грама, дълго 23 милиметра и притежава приятен писклив глас – увери го тя.
Младият баща погледна към клоните на дърветата над него, пое си дълбоко дъх и издаде вик на радост придружен от енергично пърхане на уши, опашка и лапи докато насъбралите се около него животни се втурнаха да го поздравяват и потупват по рамото одобрително. Вятърът отново поде веселата си песен, дърветата удряха леко клоните си един в друг пригласяйки му, а слънцето пусна закачливо един усмихнат лъч и продължи по пътя си през облаците.
-Дванадесет малки, жизнени момчета и девет чудесни, красиви момичета – прекъсна всеобщата радост дивата пуйка Тодорка, подавайки глава от дупката.
-Ддддд .... дванадддд ... и ... и дддд.... девет ... – заповтаря заеквайки щастливия баща
Отново всеобщ възглас на задоволство раздвижи старата гора и нова история за годините когато са се раждали по 15 диви патенца в гнездо и по 10 таралежчета в семейство раздвижи насъбралото се множество.
- Тридесет и седем малки, топчести зайчета – извика Тодорка, подавайки единствено човката и очилата си извън дупката.
Новият татко се спря за миг, въпреки че на него му се стори много повече, погледна към нищото усещайки как в главата му нахлуват най различни мисли....
- Пппетдесет и три – чу се разтреперения глас на Тодорка из дупката.
... струваше му се че сънува най прекрасния си сън ...
- Осемдесет и седем...
Може би малкото заешко телце не е устроена да издържа на толкова големи дози щастие, каквито пуйката Тодорка предаваше на младия бял заек излизайки и влизайки в собствената му заешка дупка. От вълнение почуства как очите му изгубват способноста си да виждат, краката му забравят как да стоят изправени, а ръцете му извършват странни неконтролируеми движения описващи неясни форми във въздуха, които малките катерички се забавляваха да имитират. Не му остана нищо друго освен да се строполи на топлата земя, да зарови ушите си в гъделичкащата го трева и да гледа как дърветата се заиграват със слънчевите лъчи създавайки причудливи сенки и снопове светлина, украсяващи старата гора.
Не след дълго младият бял заек с черно петно на лявото ухо се оказа горд баща на сто тридесет и седем малки бели зайчета с най-различни черни петна на най-различни места. А младата зайка с красивите дълги уши, стигащи почти до опашката и най-щастливото животно обитаващо старата гора.

История Втора

На татко Заек и мама Зайка им предстоеше доста работа. Той се захвана първо да разшири детската част от дупката, така че да побере всичките сто тридесет и седем малки детски люлки, които направи от върбови клонки и орехова шума. Някой от тях му се наложи да преправя, тъй като не успя да отклони желанието на разсеяния таралеж Миролюб да му помогне. Миролюб често се навърташе около заешката дупка. Отчасти защото му беше приятно, че младият заек поне се преструва че изслушва историите му докрай, а и защото тя беше близо до дъсчената ограда на края на старата гора. А зад оградата се криеше най-прекрасната зеленчукова ферма покрай реката, където можеш да намериш прясно зеле, моркови, лапад и карфиол. За съжаление и собственика на фермата също много харесваше зеленчуците си и залагаше капани, плашила и държеше старата си пушка заредена до вратата на колибата си. Затова Миролюб се задоволяваше с падналите извън оградата плодове и остатъци от по-смелите животни осмелили се да минат през единствената дупка в оградата. На връщане към изгнилия дънер, в който живееше се отбиваше да си побъбри с младия заек и улисан в разказите си забравяше за храната си. Забравяше и къде точно се намира дънера му.
Мама Зайка трябваше да ушие сто тридесет и седем малки пелени и сто тридесет и седем малки шапчици с двеста седемдесет и четири малки дупки за уши. Добре че трите стари сестри яребици решиха да помогнат в това и приключение. Заедно се справиха много бързо и решиха да избродират имена върху тях за да се знае коя шапка на кое зайче е. Но тук мама Зайка се затрудни. Тя не се сещаше за сто тридесет и седем имена , които може да даде на голямото си потомство. Дори да измислеше сто имена оставаха тридесет и седем неименувани малки зайчета. А и в заешкия род рядко се даваха имена. Само на рядко отличили се зайци или такива, които често трябваше да бъдат наричани по някакъв начин се даваше име, което дори се изменяше в зависимост от годишните времена или настроението на останалите. Затова мама Зайка и татко Заек, заедно с трите сестри яребици решиха единодушно, че трябва да се избродират номера на малките им шапчици в реда, в който са дошли на бял свят.
-Така и ще се знае кой от кого е по голям, и кой кого трябва да слуша – радваше се на мъдрото решение най-възрастната от сестрите.
Времето минаваше. Старата гора се изпълни с живот и въобще не и личеше колко стара е всъщност. Дърветата обгърнаха всичко със зелената си пелерина. През пролетта реката напомни за силата си и притесни сериозно семейство лалугери като наводни дома им, а бобрите трябваше да започнат от начало със строежите, които бяха подхванали. Лятото мина неусетно. Около заешката дупка беше денонощно оживено. Всяка сутрин татко Заек подаваше носа си навън и оглеждаше за опасност. След носа си бавно и треперейки показваше главата си навън стискайки силно клепачите си. Мама Зайка употреби доста енергия да го убеди, че ако той не вижда опасността това не означава, че и опасносста не вижда него. Престрашил се да отвори очите си и да направи няколко крачки извън дупката, татко Заек се успокояваше, отваряше и двете си очи широко, правеше няколко подскока и ако нищо лошо не се случи, се изправяше на задните си лапи, разтягаше предните, увиваше ушите си едно в друго и ги развиваше трепкайки с опашка, поемаше дълбоко въздух и се захващаше със сутрешната си гимнастика. След това набързо изпълняваше поръчките, които мама Зайка сутринта грижливо му бе записала на едно дъбово листо и завързала за ухото с черното петно за да е сигурна, че няма да забрави. Едно по едно от дупката започваха да изкачат пробудилите се зайчета, а татко Заек беше нетърпелив да им покаже как да се справят с опасносите на старата гора. Как да бягат бързо, как да подскачат надалеч, как да отбягват раздразнителните животни, как да избират приятно и безопасно място за следобедна дрямка.
Татко заек грижливо оглеждаше околността и за разсеяния таралеж Миролюб. Той често оставаше до залез да си играе с малките зайчета и упорито отклоняваше поканите на младото семейство Зайци да пренощува в заешката дупка. Поемаше към дома си, често украсен с нещата, които малките зайчета обичаха да закачат на бодлите му но не след дълго се измаряше от лутане в търсене на дънера си и се връщаше пред заешката дупка. Отъркваше се в тревата за да позелени бодлите си и се заряваше в нея, така че трудно можеше да се забележи освен ако някой не го настъпи. Въпреки че таралежите бяха предимно нощни животни, най-много от всичко Миролюб обичаше да прекарва тъмната част от денонощието спейки. И ако не бяха малките зайчета да го откриват сутрин и да се забавляват закачайки нови неща по гърба му или карайки го да разказва историите си за света зад оградата, той може би щеше да прекарва и светлата част от дененонощието спейки.
През ден се отбиваха и трите сестри яребици, както и пуйката Тодорка, за да изкажат своите възгласи по възпитанието на младото поколение.
-Тридесет и четири има замечтан поглед и често рисува с горските ягоди по камъните вместо да ги яде. Мисля че трябва да помолите катерицата, която рисуваше портрети на животните от старата гора в онази пещера да му покаже това онова – казваше най-младата от яребиците
-Не одобрявам децата да си играят така с храната. Трябва да я уважават повече и да разберат колко трудно се намира в днешно време- мърмореше най-старата.
-Седемдесет и осем е роден спортист. Цяла сутрин бяга в кръг около заешката дупка без да се измори- отбелязва пуйката Тодорка.
Преди залез мама Зайка и татко Заек отброяваха отрочетата си докато влизаха в дупката. А след вечеря едно по едно ги слагаха в легълцата им и ги завиваха. Това отнемаше доста време на младите родители. Татко Заек го правеше бързо, почти без да поглежда към отрочето си и затова често пъти вместо зайче завиваше репичка, късче морков или ябълка, каквото зайчето решило да се пошегува е сложило вместо себе си. За да е сигурен, че всички са си по местата преди да покрие светулката, с която осветяваше дупката, татко Заек броеше ушите на децата си, които немирно стърчаха от легълцата им.
-...сто тридесет и четири, сто тридесет и пет, стро тридесет и шест. Сто тридесет и шест малки зайчета. – обърна се той към мама Зайка доволен и тъкмо щеше да покрие светулката когато се обърна и погледна към последното креватче.
-Сто тридесет и шест?? Къде е Сто тридесет и седем?? Изчезнал е!! Сто тридесет и седем го няма!! Трябва да го ...
Преди да довърши мисълта си татко Заек понечи да изхвърчи извън дупката, за да търси Сто тридесет и седем, но скоро осъзна ,че въпреки че лапите и ушите му се движат все едно бяга, той стои на едно място. Мама Зайка беше настъпила опашката му и го гледаше почти укорително. Тя го подкани да се приближат до последното креватче и там завит почти през глава спеше дълбоко Сто тридесет и седем.

История Трета

Той беше най-малък от братята и сестрите си не само на възраст, но и на ръст. А и ушите му бяха доста по къси от нормалното за повечето зайци на неговата възраст, затова и не стрърчаха извън креватчето му. Останалите зайчета смятаха, че не е дорасъл и рядко го включваха в игрите си.Забавляваха се измисляйки песнички и стихотворения за късите му уши. Затова Сто тридесет и седем обичаше да прекарва повече време помагайки на майка си в разтребване на неразборията в детския кът на заешката дупка. Слушане на караниците на трите сестри яребици, както и напътствията на дивата пуйка Тодорка, които той смяташе за извънредно скучни и непотребни и често разпитваше майка си за що тя мисли така или иначе. Понякога след залез оставаше с таралежа Миролюб, когато той се опитваше да си припомни пътя към дънера си и слушаше историите му за малките светли точици на небето и голямото кръгло нещо на петна, които много му приличаха на петната на някой от братята и сестрите му. Обичаше да слуша как дърветата барабанят с клоните си и да проследава малките мравки носещи на гърба си товари. Понякога му се струваше, че на мравките им е трудно да носят неща много по големи от тях самите затова решаваше да им помогне като им вземе товара и го поноси вместо тях. Но мравките не разбираха добрите му намерения и често го хапеха.
Един ден в средата на лятото докато татко Заек учеше останалите как да избират сенчесто място за следобедна дрямка, Сто тридесет и седем се реши да се разходи на няколко дървета разстояние от заешката дупка. На следващия ден увеличи разстоянието с още няколко дървета. И така ден след ден той отиде до реката, запозна се с бобрите, които му показаха как да строи мост, но за съжаление зъбите на Сто тридесет и седем не бяха устроени за нещата, на които бобрите го научиха. Срещна стария язовец, който въпреки неприятната миризма от бамбуковата му лула се оказа много мил старец. Показа му как да рови земята за да търси корени, разказа му за младините си и го изпрати до заешката дупка като обеща да не казва на мама Зайка и татко Заек за малкото им приключение. Запозна се дори и с един млад мечок, от когото се изплаши наистина много и почуства как малкото му заешко сърце може да изкочи от тялото му. И на мечокът не му беше лесно да го убеди, че не е толкова страшен колкото изглежда. Почерпи го с мед и плодове и с радост изслуша за предишните му срещи. За склонността на бобрите да се карат и дори бият помежду си когато не са на едно мнение относно общите си строежи, но и също така колко бързо се помиряват и колко весело си прекарват заедно. За странната дупка на стария язовец изпълнена с всякакви джунджурии, които му помагат да върши обичайните неща без да става от леглото си. Които не ползвал заради напредналата си възраст или от мързел, а заради страстта му на младини да измисля механични машини. Разказа му и за чудните неща, които често срещал да висят от дърветата и как някакви малки смешни насекоми украсени в жълто и черно влизали и излизали от тях и танцували своите танци правейки красиви фигури във въздуха. Мечокът живо се заинтересува от тези неща и го накара да се закълне, че някой ден преди зимата ще му покаже къде ги е видял. Показа му пътя наобратно към заешката дупка и му обясни че не е напълно безопасно за едно малко бяло зайче макар и с къси уши да се разхожда съвсем само из голямата стара гора. Особено много трябвало да се пази от вълците и лисиците, които макар и добри създания, могат и да не се отнесат дружелюбно с него. А най-опасни били хората. Те ходели изправени, имали различна на цвят и мирис козина, нокти които не излизали от лапите им и пръчки които хвърляли малки камъчета. И много трудно можеш да разбереш дали е твой приятел или твой враг.
След срещата си с мечока Сто тридесет и седем не се отдалечи повече от заешката дупка. Обръщаше повече време и внимание на уроците на баща си, въпреки че често пъти не беше съгласен с тях. Участваше и в лудориите на братята и сестрите си и дори сам измисли песничка за себе си, която всички (дори мама Зайка) се съгласиха че е много смешна. След като всички се налодуват и поемът към заешката дупка оставаше с таралежа Миролюб и грижливо почистваше бодлите му от натрупаните листа, плодове и всичко което малките зайчета забождаха. Влизаше в дупката последен, промъкваше се без мама Зайка да го види (поне така си мислеше), обичаше да гледа отстрани как татко Заек търчи от креватче на креватче завивайки децата си, а след него братята и сестрите му стават и събират каквото е изхвърчало при това буреносно посещение. Сгушваше се в малкото си легло и заспиваше почти веднага след като затвори очи. Понякога дори не разбираше дали грижовната му майка или бързащия му баща са го завили, но всяка вечер усещаше как баща му, след като е преброил с едно зайче по малко, се втурва и успокоително отдъхва, когато види че Сто тридесет и седем се е прибрал и е легнал невредеми.
-Трябва да му вържем две орехови листа на това момче, за да не ми се разтупва сърцето всяка вечер – мърмореше си татко Заек на излизане пред неодобрителния поглед на мама Зайка придружен с усмивка.

История Четвърта

Стана есен. Един ден Сто тридесет и седем се излежаваше на полянката пред заешката дупка и наблюдаваше с интерес как една причудлива буболечка преминаваше през коремчето му проправяйки си път през гъстата му козина, когато му се стори, че двама от братята му си говорят за дъсчената ограда на фермата до реката. Не му се искаше да остави приключението на буболечката без надзор, но и разговора можеше да се окаже интересен. И доколкото познаваше Петдесет и четири и Седемнадесет – беше свързан с някоя беля. Опита се да насочи едното си малко ухо към тях, но това не помогна много. Затова се приближи към мястото където си говореха, но те вече не бяха там. Забеляза ги как подскачат в посоката, откъдето всички са виждали да се връща Миролюб, обилно запасен с хранителни продукти и с голяма усмивка, прилична само на таралеж, който е добре нахранен. Всички зайчета бяха слушали много за дъсчената ограда и тайно си мечтаеха да преминат отвъд, където не само ги чакаше безмерно количество храна, но и я нямаше понякога доста скучната гора, с бащините уроци, историите на разсеяния таралеж Миролюб и напътствията на дивата пуйка Тодорка. А дори само да се докоснат до нея си беше приключение, на което биха завидели всичките им братя и сестри. И така петдесет и четири и седемнадесет бяха решили поне да видят края на старата гора, а ако има и някоя паднала ябълка до него , да се възползват. Но двете малолетни зайчета никога не бяха се отдалечавали толкова много от башината дупка. Те се страхуваха от всеки шум, оглеждаха се във всички посоки и се мъчеха да си спомнят бащините съвети за такива случаи, които бяха горе долу следните: ако се отдалечите много навътре в гората- бягайте към заешката дупка; ако чуете странен шум – бягайте към заешката дупка; ако подушие миризмата на непознато животно наблизо – бягайте към заешката дупка; ако видите непознато животно – бягайте, в която и да е посока.
В лутане и повтаряне на съвети неусетно петдесет и четири и седемнадесет стигнаха до оградата. Изведнъж те добиха смелост и започнаха да мечтаят как всичките им братя и сестри ще им се възхищават, като първите достигнали оградата въпреки многобройните съвети на баща им да не се доближават. Огледаха се наоколо. Виждаше се само дългата редица от полуизгнили дъски и старата гора. Отпуснаха се и решиха да разгледат за храна, която да занесат за вечеря на мама Зайка, като не казват от къде са я взели за да не им се карат. Откриха няколко малки сливи паднали от едно дърво надвесило клоните си над оградата и тъкмо решиха да тръгват наобратно, когато Седемнадесет забеляза странна светлина в една от дъските. Приближиха се и видяха дупката в оградата. Единствената дупка според историите. Тази, за която малко животни знаят, а други не вярват в съществуването и.
Още щом съзря дупката седемнадесет понечи да премине през нея, но петдесет и четири го спря. Надушваше опасност. Брат му го увери, че само ще разгледат и ще се приберат бързо и двете зайчета навлязоха в зеленчуковата градина на фермера до реката.
Сто тридесет и седем мъчно откри братята си и ако не беше чул как петдесет и четири извика на седемнадесет да не влизат, можеше и да не забележи заешката опашка която се промъкваше през оградата.”Трябва да ги върна в дупката преди да е станало нещо” – помисли си Сто тридесет и седем и предпазливо престъпа през оградата. А вътре го очакваше истински рай. Редици от моркови и зеле каквито не беше си и представял. Краставици, които висят виоско над него. Червени домати, в които се отразява слънцето и куп други вкусотии, които можеха да заситят многобройното заешко семейство за години напред. Но Сто тридесет и седем искаше само да отведе брататя си от тук и да се прибере при татко Заек и майка Зайка. Покатери се на една зелка и видя стърчащите над редовете два чифта уши на братята си, които трептяха от явно задоволство. И тъкмо се успокои че ги е намерил лесно и само трябва да ги убеди да го последват когато огромен човешки крак едва не стъпа отгоре му.
Единствено късите уши скриващи го между редовете от зелки спасяват Сто тридесет и седем от справедливия гняв на фермера защитаващ скъпоценните си зелки. Излязъл на следобедната си разходка из градината, той забелязъл четири потрепващи уши и тъй като познавал зелките си много добре бил твърдо убеден, че ушите не принадлежат на никоя една от тях на пръсти се върнал до къщата си, от където взел заредената си пушка и се насочил към натрапниците с бавни премерени крачки, старейки се да не го чуят и да избягат безнаказано. Но фермера нямаше как да знае че в градината му има трети заек, чиито уши не стърчат над зеленчуците, и който едва не настъпва с фермерските си бутуши. Сто тридесет и седем също не знаеше, че в градината има фермер с недобри намерения към братята му, но от това което знаеше за хората и за техните пръчки хвърлящи камъчета в главата му изникнал бащиния съвет – ако видиш непознато животно – бягай. С няколко скока без да го види фермера Сто тридесет и седем достигнал до реда зелки , на който двамата му братя сладко си похапвали и може би заради писуканията му за опасност, може би заради скоростта, с която преминал покрай тях, може би заради изненадата че виждат късоухия си брат точно на това място, петдесет и четири и седемнадесет се сетили за същия бащин съвет. Двата чифта уши поели с бясна скорост към оградата, което изненадало фермера. Той насочил пушката и стрелял веднъж преди да ги изгуби от поглед.

История пета

Сто тридетсет и седем, Петдесет и четири и Седемнадесет се върнали в добро настроение от малкото си приключение. По пътя измислили правдоподобна история, която да обясни дупката от съчма на лявото ухо на Седемнадесет, но все пак той никога повече не преминал през оградата.А и заедно с Петдесет и четири никога повече не изпяли песничката за зайчето с късите уши, защото разбрали че не размера на ушите е важен, а на сърцето ти. А колкото по голямо е то, толкова по лесно ще достигаш мечтите си. Но това е част от една друга приказка.