автор: Slon-Madrigal

Имаше едно време един самотник, който обикаляше улиците в зимния мраз, за да търси запалени контейнери, на които да сгрее премръзналите си ръце. Носеше винаги, и зиме, и пролет, и лете едно голямо лилаво палто, смачкани кафяви панталони и зелени чорапи.
Зиме обуваше чифт огромни галоши и когато децата го замеряха със снежни топки, не можеше да ги догони и да им дърпа ушите, защото се спъваше и все падаше на хлъзгавия сняг, а възрастните го отминаваха и си мислеха, че е пиян.
А той просто искаше да стопли премръзналите си ръце, без да му пречат, само че никой не знаеше това, защото всички си имаха вкъщи печки, камини или топли дрехи, а той нямаше нищо.
Понякога го виждаха как седи на студа зад супермаркета и чака нещо. Малцина бяха забелязали,че продавачките му изнасят кашони и амбалажна хартия, които той бързо и сръчно сгъваше и занасяше до местния пункт за вторични суровини.
Някои му оставяха до контейнера дрехи, обувки. Той ги намираше и веднага ги обличаше и обуваше, а старите дрехи тъпчеше под необятното си палто.
Много харесваше Коледа, Нова Година, изобщо празниците, защото тогава хората хвърлят много и различни неща. А той обичаше да събира всяко нещо, което му се стореше необикновено и интересно – винени шишета с лъскави етикети, шарени опаковки, панделки, стари играчки за елха, стъкълца... Всичко тъпчеше под палтото си и когато оставаше съвсем сам, обичаше да разглежда колекцията си, особено, ако наблизо имаше слънце или запален огън, на които да попече артритните си ръце.
Веднъж на след Бъдни вечер намери изхвърлено до контейнера плюшено мече без крачета. Мечето беше почти ново, явно някой не беше посмял все пак да го хвърли в останалия боклук в контейнера. Той се повъртя, почуди се и накрая прибра мечето.
Оттогава станаха постоянни спътници. Странникът го държеше на топло под палтото си и му говореше за живота си, какво е било преди, как е намерил на Великден голямо парче син станиол и много други неща. Хората постепенно започнаха да мислят, че нещастникът е загубил съвсем ума си, те смятаха, че той си говори сам. Но не беше така. Той говореше на мечето и то го разбираше. И как иначе, нали беше като него? Някога и то е имало дом, в който никой не го е ценил, не го е искал, а накрая са го изоставили...И сега мечето като него е изхвърлено на боклука, сакато, самотно...
Една нощ се случи особено студена. Самотникът не можа да стигне до своето убежище – сградата на изоставената обществена тоалетна в центъра на града. Беше толкова студено, че му прилоша от студа, въздухът не можеше да се диша. Той седна за малко на земята, от палтото му се изтърколи една тапа за вино.
Странникът не си чустваше краката и си мислеше, че това е много сериозно.
Стори му се, че чува лек стон откъм топлия джоб, в който спеше неговото мече. Тогава той каза на мечето,че не, няма как да го спаси, защото мечето нямаше крачета, какво може да стори едно мече без крачета. Тогава му се стори, че мечето се изплъзва от ръцете му, протегнати, за да го стоплят в джоба, и изчезва в снежната мъгла. То му прошепна, че отива да намери помощ. Кой ще ти повярва, та ти си само плюшено мече. Той усети върху лицето си пухкавата лапа, усмихна се и се зави с палтото си.
На другата сутрин го намериха така – паднал на тротоара, замръзнал, покрит със сняг.
На няколко крачки от него намериха и мечето. Събраха се много хора. След като разбраха, че не е бил пиян всички започнаха да говорят, че навярно си е изпуснал мечето, падайки, и че сигурно се е опитвал да го намери във веявицата, и затова е замръзнал. Намериха се някои от хората, които дори проляха по няколко сълзи за този човек, който беше живял тук откакто се помнеха, но чието име никой не знаеше. Към обяд дойдоха от болницата и прибраха трупа.
Но никой не можа да се сети какво е станало с мечето. То изчезна. Ще кажете, че е невъзможно, че това мече няма как сега да обикаля света, та то няма крака. Но хората, които нямат крака, могат да се научат да ходят. Странникът нямаше нищо, но беше щастлив. Значи и мечето може. Трябва да може, трябва да е станало така. Крачка по крачка, то се е научило да върви. Сигурно не е знаело колко много боли да направиш първите няколко крачки... Аз вярвам, че то един ден ще стигне там, където отиват всички счупени играчки и добри души на този свят. Един хубав, слънчев ден, когато странникът се събуди, ще намери мечето до себе си...